Сред бурния смях на околните той хвана насила брадата на протестиращата Фериде и повтори тази шега. После каза, като я гледаше в лицето:
— Вината е твоя, Чучулиго. Вече си голяма, омъжена жена, но по характер си все още дете. Дори и лицето ти е детско. Кой може да твърди, че си вече млада дама?
Кямран, който се беше свил в един ъгъл, почувства как пребледнява. В този миг той за пръв път разбра, че Чучулигата принадлежи на друг.
III
През следващите два дни Кямран почти не успя да види Фериде. Преди десет години Чучулигата се беше сприятелила с много свои връстнички от Текирдаг. Сега вече всички бяха омъжени жени. Те не я оставяха на спокойствие, идваха при нея, прекарваха по цели часове заедно и сякаш не стигаше това, ами на отиване я завличаха със себе си, разкарваха я от къща в къща, от градина в градина.
Като гледаше как Кямран се измъчва тайно, Мюжгян тържествуваше и му се оплакваше с усмихнати очи:
— Лошо. Няма да оставят Фериде при нас. Впрочем важното е тя да се развлича, да се разсейва.
През тези два дни Кямран успя да види Фериде само два пъти — веднъж на обед и веднъж на улицата — закрита с наметало.
На третата сутрин той се събуди необичайно рано. Едва се съмваше. Цялата къща спеше. Кямран бутна външния капак на прозореца и видя Фериде в градината. Тя също забеляза, че прозорецът се отваря, вдигна глава, заслони лицето си с ръка срещу изгряващото слънце и каза:
— Събуди ли се, Кямран бей? Колко си променил навиците си! По-рано, за да те събудя, лете трябваше да хвърля цели шепи морски камъчета по капаците на прозореца, а зиме — снежни топки. И ти си станал малко анадолец. Когато там се събуждах по това време, хората ми правеха забележка: „Мързеливка! Как може да ставаш след изгрев слънце?“
Когато казваше тези думи, които напомняха предишната шеговита, присмехулна Чучулига, гласът й беше мелодичен като ромон на бистър поток, който освежава и разхлажда сърцето ти.
— Да дойда ли, Фериде? — попита малко плахо Кямран.
По стар навик тя отговори с ирония, като все още продължаваше да си пази сянка с ръцете:
— Да, разбира се, при условие, че не се страхуваш, че влагата може да повлияе зле на нежното ти тяло. Ще те нагостя по анадолски.
Тя заведе Кямран под един грамаден орех и го покани да седне на стола, забравен там от вечерта.
— Сега ще ме почакаш малко, Кямран бей.
— Нали щяхме да оставим тия официалности?
— Малко търпение. Това ще дойде от само себе си. Не смея да проявя изведнъж такова нахалство.
Кямран се усмихна.
— Това е по-голямо нахалство, Фериде. Забранявам да се обръщаш към мен официално и да ме наричаш „Кямран бей“. Звучи като подигравка.
Фериде също се усмихна:
— Имаш право, имаш право, ще се постарая. Сега моля за разрешение да отида да ти приготвя млякото.
— Фериде, моля те.
— Напразно ме молиш. Не настоявай. Най-добрият комплимент за една анадолка е да й се разреши да шета, да угажда на някого. — Тя продължи с малко ирония и с малко тъга в гласа: — И без това нямам с какво да се харесам, освен като добра домакиня…
Тя тичаше напред-назад из двора с менче или наръч съчки, разговаряше с току-що събудилия се градинар.
Най-после се яви с чаша мляко в ръка, което изпускаше пара.
— Млякото не ми харесва, Кямран, но след три дни… Какъв ден сме днес? Понеделник, значи, в четвъртък сутринта отново те каня на закуска. Ще пиеш същото овче мляко, но ще видиш, че ще бъде съвсем друго, ще има аромат на плодове. Това е моя тайна. Не ти ли е любопитно как го правя? Боже, какво равнодушие! Но аз ще ти кажа още сега: ще храня овцата три дни с круши. Ти май ще настинеш тук, времето е хладничко. Да не искаш леля Бесиме да ми се скара и да рече: „Лудетино, ти си причина синът ми да се разболее.“ Аз съм свикнала с хладния и влажен въздух, чакай да ти дам моя шал.
Тя свали червения вълнен шал, който беше закрепила около шията си с безопасна игла, и покри с него раменете и гърдите на Кямран, който леко потреперваше от сутрешната влага.
Пред очите на Кямран възкръсна споменът за една вечер преди десет години. Той се пренесе пред външната врата на вилата в Козятаъ, където една малка ученичка с къса пола и черна престилка наметна на раменете му своя тъмносин ученически балтон, видя нейните изцапани с виолетово мастило малки пръсти и чу нейния глас да казва с тон на възрастен човек: „Отсега нататък аз съм длъжна да те пазя.“
— Кямран, не се заплесвай, ще изпуснеш млякото, ще се изгориш, какво си се замислил така?
— Просто си спомних нещо…
Фериде побърза да го изпревари, да не би той да каже това, което си е спомнил.