— Като те видях с този шал на раменете и аз си спомних, че веднъж те бях нарекла Кямран ханъм.
След като си свърши работата, Фериде седна срещу Кямран на ниско кухненско столче. Тя бе облечена с широка дреха от плътна матова коприна от Бурса, ушита провинциално, която покриваше шията и тялото й с леки гънки. Подпря лакти на коленете си, обхвана лицето си с длани и започна да говори.
Кямран за първи път виждаше лицето й в такава чиста светлина и толкова отблизо. То беше малко отслабнало и удължено. От това очите изглеждаха по-големи, а около тях имаше сенки от едва забележима умора. Блестящите зелени очи на Чучулигата, които преди пет години бяха изпълнени със златиста светлина, сега приличаха на увехнали цветя, забравени край огъня. Те пак се смееха както преди, пак гледаха с невинна дързост, без да се смущават. Но на Кямран му се стори, че вече не беше възможно да се види цялата им дълбочина, да се проникне до дъното им.
Косите, които тя бе сресала като провинциалните момичета на път в средата, завършваха с две дебели плитки отстрани. Плитките бяха така стегнати, че опъваха кожата на челото и на слепоочията, повдигаха леко нагоре краищата на веждите там, където се разпиляваха, а под кожата на лицето, която изглеждаше по-прозрачна и нежна, се очертаваха тънички сини вени.
Кямран, който наблюдаваше това хубаво лице и слушаше повече гласа, отколкото думите, забеляза, че тенът на Фериде няма нормалния цвят щастлива жена. В този тен имаше скрит огън, който бе избил навън като руменина при треска, и болезнена прозрачност, характерна за розите, вехнещи в корена си, и за старите моми, осъдени да живеят без любов.
На утринното слънце чертите на това лице изглеждаха толкова фини и изразителни, че все повече и повече пленяваха младия човек, който бе трогнат до сълзи. През ума на Кямран никога не беше минавало, че страданието може да разхубави толкова лицето на една жена.
Фериде разказваше своите детски спомени с усмивка, която не слизаше от устните й, но в нейния мелодичен глас сега се чувстваше тъпото и унило трептене на кристал с някаква невидима пукнатина.
Кямран се престраши и я попита за някои по-нови спомени.
Фериде поклати глава със сериозен вид:
— Не си спомням, Кямран. До петнадесетгодишната си възраст, до онази година, през която дойдох тук за първи път, помня всичко, а останалото е забулено в мъгла.
Когато казваше, че спомените й са забулени в мъгла, очите на Фериде също се замъглиха. Тя обърна глава и се загледа в далечината.
От най-ранните си детски спомени тя изведнъж се прехвърли към последните петнадесет години от живота си. Когато разказваше какво е правил Хаджи Калфа, какво е казал кметът на Зейнилер, какъв интересен човек е бил директорът Реджеб ефенди, в усмихнатите й очи и в живите й движения от време на време се забелязвате странна умора. Тогава едва забележимото трептене на пукнат кристал в гласа се засилваше, трепкаше като ранено сърце.
Когато тя разказваше нещо, което се е случило край някаква река, Кямран затвори очи и си помисли: „Дали не е край онзи водопад, където е поставяла главата си на коленете на любимия и го карала да свири на тамбура, като го гледала в очите?“
Чучулигата разказа някои незначителни, безинтересни моменти от своя живот, а после сякаш се сети изведнъж и добави:
— Кямран, аз още не съм ти показала снимката на съпруга си.
Тя протегна към него един златен медальон, който висеше на тънка златна верижка около шията й.
Младият човек пое снимката, като се мъчете да прикрие своята бледност и да не трепери. Фериде протегна глава, за да погледне снимката заедно с него, и доближи лицето си до лицето му.
— Погледни това лице, Кямран. Какво благородство, каква красота, нали?
Младият човек наблюдаваше скрито Фериде. Тя гледаше снимката с такава дълбока любов, че не забеляза това.
Тази минута беше минута на най-тежко страдание и недоволство в живота на Кямран. Значи, фината, нежна и невинна красота на Фериде бе станала плячка на този беловлас, недодялан и едър старец?
Пред очите му оживя една влудяваща го картина. Той видя Фериде да се измъчва в обятията на този старец, в полузатворените зелени очи да текат сълзи и да се търкалят по изгарящите от срам бузи, устните да тръпнат умолително за пощада.
Чучулигата сякаш почувства това инстинктивно, без да го погледне, разкърши леко рамене, върна бавно медальона на гърдите си и рече:
— А сега ще ми разрешиш да те оставя, Кямран. Струва ми се, че днес ще имаме гости.
IV
Бяха изминали десет дни, откакто Чучулигата се върна в гнездото си.