Азиз бей повтаряше всяка вечер:
— Забелязахте ли, деца? Нашият дом се преобрази. Чучулигата този път прилича на лястовичка. На своите криле тя сякаш донесе пролетта. Жалко, че свърши още един ден.
Фериде се смееше.
— Няма страшно, свако. След няколко години пак ще ми разрешат да ви дойда на гости. Не се тревожете. При това остават още толкова много дни. Защо да си разваляме настроението отсега?
Предишната Чучулига се бе върнала. Тя разцъфтяваше от ден на ден като напъпил цвят, който се радва на слънцето след прекарана буря.
Фериде отново оглави дружината от малките в къщи. Всички деца, като се започне от тригодишната дъщеря на Мюжгян и Неждет, който беше малко по-голям от нея, та се стигне до седемнадесетгодишната Нермин, се привързаха към нея. От сутрин до вечер тичаха подире й, огласяха цялата къща със смях и весела глъчка.
Децата понякога прекаляваха и възрастните се сърдеха, но в същото време се радваха. Въпреки всичко Фериде и Кямран бяха стари годеници. В първите дни всички се бяха уплашили, че раните, зараснали в продължение на пет години, могат да се отворят отново. Но като гледаха безгрижната веселост на Фериде и тихото и безметежно щастие на Кямран, който, изглежда, не искаше нищо друго, освен да я вижда отдалеч, започнаха да се успокояват.
Впрочем околните продължаваха да действат предпазливо, опитваха се да засилят отново някогашните чувства на „големия брат“. Както хората стъпват на пръсти в стаята на болен, унесен в сън, така и те се страхуваха да не събудят с някоя излишна дума спомените за това тъжно минало.
— Не е ли възможно да ни погостуваш малко повече? — питаше Азиз бей от време на време.
— Невъзможно, свако, така или иначе, Чучулигата е майка в друго гнездо. Там я чакат — отговаряше Фериде, като се натъжаваше винаги, когато ставаше дума за заминаването й.
Кямран най-силно се трогваше от голямото приятелство между Фериде и Неждет. Човек можеше да ги раздели едва тогава, когато малкият заспи в ръцете на Чучулигата.
Един ден Кямран чу Фериде да се препира с момченцето.
— Кажи още веднъж леля, леля, леля… — караше тя Неждет, като се смееше.
Но Неждет не я слушаше и повтаряше упорито, като клатеше русата си главичка:
— Мама, мама, мама…
— Остави го, Фериде, нека те нарича така. Бедничкият, изглежда, има нужда от това — каза Кямран с известен страх.
Фериде се наведе, без да отговори нищо, и дълго милва главата на детето.
V
Една сутрин Кямран се събуди от леки удари на камъчета по капаците на прозореца. Той знаеше, че така може да го буди само Фериде. Чучулигата го канеше пак на закуска под големия орех. Освен млякото, което вече имаше хубав аромат на круши, както беше обещала още първите дни, тя беше приготвила мънички провинциални питки и някакво розово сладко.
Фериде мажеше питките с това сладко и ги подаваше на Кямран.
— Всичко е приготвено от мен. Питките не знам как се казват, но сладкото е гюлбешекер.
Когато си привърши работата, тя отново придърпа ниския кухненски стол и седна срещу Кямран, съвсем близо до краката му.
— Кямран, я кажи, хареса ли ти гюлбешекер?
— Хареса ми — отговори младият човек с усмивка.
— Обичаш ли гюлбешекер?
— Обичам.
— Повтори още веднъж.
— Обичам.
— Не така, Кямран. Ще кажеш: „Обичам Гюлбешекер!“
Кямран, който не разбираше смисъла на това детинско желание, повтори, като се смееше:
— Обичам Гюлбешекер.
Фериде доближаваше лицето си към него с искрящи очи, пламтящи бузи и навеждаше глава като мъничко, молещо се дете.
— Още веднъж, Кямран. Повтори: „Много обичам Гюлбешекер“ — настоя тя, като се задъхваше от вълнение.
Младият човек гледаше с възхищение и учудване нейните устни, които се кривяха и трепереха като на дете, готово да заплаче, ако не му дадат това, което иска.
Той повтори с глас, който трепереше от някаква скрита и за самия него болка:
— Много обичам Гюлбешекер. Обичам Гюлбешекер толкова, колкото искаш ти.
Фериде плесна ръце, радостна като дете. Но въпреки усмивката на нейните устни от очите й течаха сълзи.
— Ах каква глупост, каква глупост! Да се радваш толкова, че са харесали нещо, което си направила! — каза Фериде, като пляскаше с ръце, сякаш засрамваше някой друг, който плаче за нещо незначително, подиграваше се на себе си и се мъчеше да избърше сълзите от очите си.
Но сълзите не спираха. Тя не можа да се сдържи, изхълца, закри лицето си с ръце и избяга вътре, като ридаеше.
Една привечер Кямран се връщаше със свако си от чаршията. Децата бяха свикнали, щом зърнеха двамата отдалеч, нареждаха се от вътрешната страна на вратата и чакаха да получат плодове, бонбони, шоколад.