Като им раздаваше лакомствата, Кямран забеляза, че около него и в краката му падат камъчета. Той раздаде последните лакомства и се огледа наоколо. Беше Чучулигата. Застанала наблизо под един кестен, тя му правеше знак с ръка.
— Разбирате какво искам да ви кажа, Кямран бей, нали? Не забравяйте и нас. — Когато се шегуваше или заяждаше, тя винаги му говореше на „вие“. — Често почнахте да ме оставяте настрана като пенсионерка — продължи тя с усмивка. — Къде са моите лакомства? Да не мислите, че съм забравила старите грехове? Или ми платете за мълчанието, или тази вечер на масата ще бъде разказана онази случка под черешата.
Тя стисна език между зъбите, както беше направила пред тази врата преди десет години, и започна да се смее, като показваше острия му червен връх.
Кямран измъкна от джоба на пардесюто си една кутия и каза с усмивка:
— Аллах се смили над мен. Каква щастлива случайност, Фериде! Днес купих кутия фондани. Имах намерение да ги изям сам, без да ги показвам на никого, но щом съм заплашен така сериозно, няма как…
Лицето на Фериде пламна с детска радост:
— Чудесно, чудесно!
— Но само при едно условие, Чучулиго. Ще ти ги подавам в устата.
— Но…
— Правил съм го преди много години, когато беше тринадесетгодишна.
Като казваше това, той протегна един от фонданите към Фериде. Чучулигата се поколеба няколко секунди, после протегна глава и разтвори леко треперещите си устни. Но въпреки упоритото настояване на Кямран, не пожела да изяде втори фондан.
— Дай ми кутията. След вечеря ще ги изядем заедно с Неждет — каза тя.
— Хайде да отидем до онази стена, Фериде. Виж колко е хубаво морето. Ще му се полюбуваме и ще си поговорим.
— Добре, но първо ще оставя кутията вътре. Една минутка.
Кямран за пръв път се осмели да я докосне. Той я хвана за ръката и рече тихо:
— Не ти вярвам, Фериде. „Почакай една минутка, сега ще се върна“ — казваш, но не се връщаш, а и да се върнеш, кой знае след колко години и как ще стане това. Вече не ти вярвам.
Фериде наведе глава, без да каже нещо, и тръгна редом с него.
Кямран тази вечер беше тъжен и разсеян. Той не можеше да се въздържа и непрестанно се оплакваше с резки, несвързани думи. По някое време посочи птиче ято, което летеше под тъмнеещото небе.
— Ще отлетиш като тях, нали Фериде?
Мълчание.
— Ще се радваш ли да се отделиш от лелите си, от техните деца, от своите стари приятелки и приятели, от местата, където е преминало детството ти?
Пак никакъв отговор.
— Няма ли да ти домъчнее за гнездото, което оставяш в разрушено и жалко състояние, докато си живееш щастливо в своето гнездо и даряваш щастие другиму?
Фериде не отговаряше, дори не слушаше. Тя драскаше някакви фигурки и пишеше нещо по дъното на бонбонената кутия с парченце молив, което държеше в ръката си.
— Не отговаряш, Фериде? — каза Кямран с горчив упрек.
Чучулигата го погледна разсеяно в лицето:
— Извини ме, Кямран, мислех за нещо друго, не чух какво говориш. Някога бях слушала една стара песен, която бях забравила. Сега изведнъж се сетих за нея. Записах си я, за да не я забравя. Ако искаш, прочети я. На мен започна да ми става студено, ще се прибера.
Кямран прочете следните четири стиха, които Фериде бе написала с нечетлив почерк на дъното на кутията:
VI
Изминаха четири дни от тази случка. Фериде почти бягаше от своя стар приятел. Тя проваляше всички негови опити да остане насаме с нея, избягваше да го гледа в лицето, да срещне погледа му, когато разговаряха в присъствието на други.
Преваляше четвъртият ден. Всички жени и деца бяха излезли навън. Нямаше вероятност да се върнат преди залез слънце. Въпреки силния вятър, който вдигаше страшни облаци от прах, Кямран не можа да се задържи в къщи, излезе да поскита навън.
Вятърът свиреше по високите далечни хълмове, дърветата шумяха така, като че ли ги шибаше невидим дъжд. Над пътя, който се губеше в далечината, се гонеха вихрушки.
Прахът шибаше лицето и очите на Кямран. На всеки две-три крачки той биваше принуден да спира и да се обръща с гръб към вятъра. До един гол хълм забеляза някаква скала, в която имаше дупка. Хилаво дърво, израсло наблизо, безпомощно се превиваше и блъскаше слабите си клони. Кямран се отби от пътя и се прислони там, като седна зад една издатина на скалата, която го прикриваше от вятъра.