Тя започна да оправя шала си с намерение да напусне стаята. Кямран я спря с едно движение на ръката:
— Мюжгян, имам молба към теб. Ти бе най-близка и се интересуваше от нашата история. Нека отворим този плик заедно и видим какво има вътре.
Докато Мюжгян палеше газената лампа на масата, Кямран отвори плика. Вътре имаше едно писмо и втори голям плик. Писмото, написано с едри букви, бе адресирано до Кямран:
„Кямран бей, синко,
Човекът, който ви пише това писмо, е самотен и саможив старец, посветил една част от живота си на книгите, а друга — на ранените в този хаос, наречен живот. Много преди писмото ми да е стигнало във вашите ръце, аз ще съм свирил отбой на този позорен свят. Правя си труд да напиша тези редове в сетния си час, озарен от надеждата да помогна за последен път на една клета жена, която много обичам. Слушайте:
Един ден в стара къща на забутано село срещнах случайно едно малко истанбулско момиче, чисто като светлината, хубаво като мечта. Представете си какво бихте изпитали вие, ако отворите прозореца си посред зимна нощ, когато вали сняг на парцали, и в тъмнината чуете песен на славей. Ето в онази минута аз изпитах същото чувство. Коя ли проклета съдба или случайност беше захвърлила в бунището на това тъмно село тази невинна, нежна, благородна девойка, това прекрасно творение на природата? Докато сърцето й плачеше, очите и устните й се смееха. Тя се мъчеше да ме залъгва с празни приказки за саможертва. Ех, бедно малко момиче! Мислиш, че както твоят нехаен, глупав любовник, когото си оставила в Истанбул, ще повярвам на твоите приказки? Разбрах всичко от нейните сънни като на недоспало дете очи, от разсеяността, с която вървеше, без да забелязва къде стъпва, от нейните устни, които сякаш потръпваха под невидимите целувки на въображаеми устни, от нейните движения, които оставяха у човека чувството, че се притиска в мечтаните обятия…
Дотогава често си спомнях с безкрайна нежност за Меджнун от старите приказки, който тръгнал да търси своята Лейля63 из пустините. Но оттогава насам забравих него и започнах често да си спомням за тази малка, невинна, благородна и нежна като коприна съвременна Лейля, с бистри зелени очи, тръгнала да търси своята бленувана любов в осеяните с гробища тъмни села.
След две години я срещнах повторно. Мъката й не бе намаляла, продължаваше да терзае душата й, а тя линееше. Още се питам защо в деня, в който я видях за първи път, не я вързах за седлото на коня си и не я закарах в Истанбул, в нейното семейство. Моя грешка.
Когато я срещнах за втори път, беше вече късно. Вие се бяхте оженили. «Тя е още дете, още твърде млада, може с течение на времето да го забрави» — казах си аз. Но от една тетрадка, която случайно попадна в ръцете ми по време на нейното боледуване, разбрах колко са дълбоки раните й. В тази тетрадка тя бе записала целия си живот. Тогава загубих всяка надежда и се залових да я лекувам като своя дъщеря. Но хорската злоба и клевети не дадоха възможност и за това. По едно време намислих да намеря един добър момък и да я омъжа. Но това беше опасно. Мъжът й, колкото и добър човек да е той, щеше да иска от нея любов, а любовта към чужд човек щеше да бъде непоносима тежест за нея. Да обича един, а да попадне в обятията на друг! Това можеше да я убие. Като имах предвид тази опасност, аз бях принуден да сключа законен брак с нея, за да мога да я защитавам, докато съм жив. А след смъртта си щях да й оставя някой и друг куруш и няколко парчета имот, с които да преживее до края на живота си. Безспорно за нея щеше да бъде много по-лесно да живее като материално осигурена вдовица, отколкото като съмнителна девойка. И най-важното е, че имаше надежда един ден да се сбъдне нейната мечта. Има ли нещо невъзможно на този свят? Смъртта на вашата съпруга окрили моите надежди. Аз редовно получавах информация за вас от Истанбул. Тази смърт може много да ви е наскърбила и опечалила, но би било лицемерие да твърдя същото и за себе си. Тогава започнах да търся изход от създалото се положение. Исках да разтрогна моя безсмислен брак с нея, да освободя Фериде и да ви я върна. Не знам какво щяха да кажат хората за тази моя постъпка. Впрочем аз съм човек, който отдавна е плюл на всичко онова, което хората ще кажат и ще мислят за мене. Но в това време моята болест започна да напредва и разбрах, че работата ще се реши от само себе си най-много за три-четири месеца. Не знам дали има нужда от повече приказки. Намерих повод да изпратя Фериде при вас. Не се съмнявам, че тя ще ви предаде това писмо със собствените си ръце. Познавам много добре нейния характер. Тя е странна девойка. Може да се опита да прояви своенравие и каприз, но вие не й обръщайте внимание, не я оставяйте за нищо на света. Ако се наложи, бъдете див и груб като планинците, които отвличат жените насила. Не се съмнявайте, че ако тя умре във вашите обятия, ще умре щастлива.