— Права си, Мишел. Плача именно за това. Сега можем да вървим по-бързо…
Вечерта, след като си легнаха всички, аз плаках в леглото. Но сега вече проливах сълзи не защото играех някаква игра, а защото бях ядосана на себе си. Като бях намислила да съчинявам лъжа, за да докажа на другарките си, че не съм gourde, защо трябваше да изтикам напред братовчеда си Кямран, човека, когото най-много мразех на този свят? Нима нямаше други мъже на света? Заклех се, че още утре, щом се събудя, ще хвана Мишел за ръката, ще я завлека в някой ъгъл и ще си призная, че всичко, което съм й разказала снощи, е лъжа.
Но уви! Когато се събудих на сутринта, нямаше следа ни от срама, ни от яда.
Не посмях да кажа истината на Мишел, която ме гледаше с по-различни очи от друг път и се отнасяше към мен като към болно дете.
Моята история постепенно се разчу между другарките ми. Изглежда, че Мишел ги беше предупредила много строго, защото никоя не ми казваше нищо в лицето. Но от погледите им и от смеха им разбирах какво искаха да кажат. Това ме изпълваше със странна гордост. Видях се принудена да се откажа вече от бъбривостта и лудориите си. В очите на всички сега бях девойка, влюбена в свря братовчед. За едно момиче в такова положение, не подхожда да тича, да окача и да лудува като малко дете.
Но както казват, навикът е втора природа. Надвечер, през време на последните междучасия, хващах Мишел под ръка, продължавах да разказвам шепнешком нови истории, ала от време на време пак се изкушавах да сторя някоя лудория.
Един ден пак се връщахме от разходка в полето.
Мишел, която не знам защо не беше дошла с нас, ме посрещна още на вратата и бързо ме завлече на една страна в градината, като ме държеше за ръка.
— Имам да ти казвам нещо — рече тя. — Ще се радваш, но и ще съжаляваш.
Недоумение.
— Твоят рус братовчед днес идва в пансиона.
Мълчание.
— Искаше да те види… Колко хубаво щеше да бъде, ако беше останала и ти с мен.
Не повярвах. Кямран идвал да търси мен, без да има сериозна причина! Не може да бъде. Мишел се е припознала. Не изразих съмнението си пред нея.
— Какво по-естествено от това един млад човек да навести девойката, която ухажва? — казах аз, като си дадох вид, че съм повярвала.
— Мъчно ти е, че не те намери тук, нали?
— Разбира се.
Мишел ме помилва по бузата:
— Той положително ще дойде пак. Щом те обича…
— Без съмнение.
Вечерта, след вечеря, ме извика сестра Матилда.
— Това е от твоя братовчед — каза тя и ми подаде две рисувани кутии с бонбони, завързани със сърмен конец.
Сестра Матилда ми е много антипатична. Но в този момент, когато ми подаваше кутиите, едва се въздържах да не я прегърна и целуна по бузите.
Значи, Мишел не се е припознала. В пансиона е идвал моят братовчед. Ако между момичетата все още има такива, които се съмняват в истинността на разказаното от мен, сега, като видят двете кутии, ще бъдат принудени да променят своето мнение. Прекрасно!
Едната кутия беше пълна с разноцветен фондан, а другата — с шоколадови бонбони, увити в позлатени книжки. С какво старание бих ги крила дори и от най-близките си другарки, ако това беше станало преди четири-пет месеца. Но тази вечер през време на часовете за подготовка моите кутии минаваха от ръка в ръка из класа и всяко момиче вземаше по едно, две или три парчета, кому колкото позволява съвестта.
Някои ми правеха многозначителни знаци отдалеч. Давах си вид, че се срамувам и обръщах глава на другата страна, като се смеех. Беше прекрасно!
Когато ми връщаше кутиите, позлатените дъна на които за съжаление се бяха показали, Мишел ми прошепна:
— Сякаш са годежни бонбони.
Тази история ми струваше скъпо, но нямаше какво да се прави.
Бяха минали три дена. Работех над една цветна карта за изпита по география. Никак не ми се удаваше да рисувам с бои. Бях много несръчна, често бърках цветовете, цапах ръцете и устните си.
Този ден пак се мъчех по същия начин, когато дъщерята на портиера дойде в клас и съобщи, че в приемната чакал моят братовчед, който искал да ме види. Спомням си, че гледах смутено околните и сестрата учителка, застанала на катедрата, и имах вид на човек, който не знае как да постъпи.
— Хайде, Фериде — каза тя. — Остави картата и иди да видиш госта.
Картата щях да оставя — това беше лесно. Но как щях да отида при госта с такова лице?
Момичето, седнало редом с мен, сякаш за да ми се подиграе, извади от джоба на престилката си малко огледало и го постави пред мен.
Лицето ми и особено устата бяха невъзможни. Бях слагала по навик четката в устата си както молива, когато пиша. Устните ми бяха изцапани с жълти, червени и виолетови ивици. Знаех, че не беше възможно да ги залича с кърпа и дори със сапун. Само щях да ги размажа повече.