Спомням си, че в онзи ден въпреки цялото си старание успях да напиша само следното:
„Изглежда, че съм се родила в езеро също като рибите. Не мога да кажа, че не помня майка си… Помня също така баща си, бавачката, ординареца Хюсеин… черното късокрако куче, което ме гони веднъж на улицата… пчелата, която ме ужили, когато се опитах да открадна грозде от една пълна кошница… червеното лекарство, което капваха в очите ми, когато ме боляха… пътуването ни до Истанбул с обичния Хюсеин… Да, през главата ми минават много други спомени, подобни на тези, но никой от тях не е първият, не е така стар, както споменът за онова време, когато плясках голичка сред грамадните листа на любимото ми езеро… Едно безкрайно като море езеро. В него плаваха грамадни листа, а наоколо имаше дървета… Как е възможно това езеро да е било безкрайно като морето, щом в него е имало листа, а на брега дървета, ще речете вие. Кълна се, че не лъжа и този факт ме учудва не по-малко от вас. Но… така е.“
Когато четоха моето съчинение в клас, всички ученички се обръщаха към мен и се заливаха от смях. Горката сестра Алекси се измъчи много, докато ги успокои и възстанови спокойствието.
Странно е това, че ако сега пред мен се изправи облечената в черно стройна сестра Алекси с безкръвно пъпчиво лице и червени като нар устни, които се открояваха върху ослепително бялата якичка и капишона над челото, напомнящ яшмака на придворните жени в сарая, и ми зададе повторно същия въпрос, вероятно не бих могла да дам друг отговор освен същия. Ще започна да разказвам, че съм се родила в езеро като рибите.
Както научих по-късно оттук-оттам, това езеро се намирало някъде към Мосул, край едно малко селце, името на което не мога да запомня. Моето безкрайно море не е нищо друго освен шепа вода между няколко дървета, останала от пресъхнала рекичка.
По онова време баща ми бил в Мосул. Аз съм била на около две и половина години. Лятото се случило толкова горещо, че не било възможно да се живее в града и татко се принудил да доведе майка ми и мен в това село. Всяка сутрин той отивал с кон до Мосул и се връщал вечерта, след залез слънце.
Майка ми била болна, толкова болна, че нямала сили да ме гледа.
По някое време съм била в много жалко положение. С месеци съм се влачила из стаите на прислугата. После в едно село намерили някаква самотна арабка, която се казвала Фатма. Детето й току-що било починало и тя ми дарила гръдта, сърцето си…
В детските си години съм расла като всички деца в пустинята. Фатма ме завързвала на гърба си като някакъв вързоп, разхождала ме под палещите лъчи на слънцето и се катерела с мен по върховете на финиковите палми.
Именно по онова време сме пристигнали в селото, за което стана дума по-горе. Фатма ме довеждала всяка сутрин заедно с храната сред тези дървета и ме пускала гола във водата… До вечерта сме се боричкали с нея, пели сме песнички, хранили сме се. После, когато ни се доспивало, сме трупали купчинки пясък за възглавници и сме заспивали с глави на брега и тела, потопени във водата, прегърнати здраво, допрели бузи…
Дотолкова съм свикнала с този живот във водата, че когато сме се върнали отново в Мосул, съм се чувствала като риба, извадена от морето. Непрестанно съм капризничела, лудувала и винаги когато ми се удадяло, съм смъквала дрехите си, за да изтичам гола на улицата.
Носът, страните и ръцете на Фатма бяха украсени с татуировки. Толкова бях свикнала с това, че всички хора без татуировки ми се струваха грозни. Първата ми голяма скръб бе причинена от раздялата с Фатма. Обикаляйки от град на град, бяхме стигнали Кербеля. Тогава бях на четири години. На такава възраст се помни почти всичко. Фатма си беше намерила добър кандидат. Помня деня, в който тя облече булчинската премяна и седна в ъгъла. В някаква къща, пълна с жени, които ми се струваха най-красивите в света, защото бяха татуирани като Фатма, ме разнасяха от ръце на ръце и накрая ме сложиха да седна до Фатма.
После си спомням, че ядохме с пълни шепи от храната, поставена на тепсии в средата на стаята. Най-после, уморена през този ден, зашеметена от думкането на дайретата и на дюмбелеците2, приличащи на стомни, съм заспала твърде рано на коленете на моята бавачка.
Не знам дали е била жива нашата света майка Фатма3, когато нейния син Хюсеин е загинал при Кербеля. Но ако бедната женица е доживяла този черен ден, вероятно нейният писък не е струвал нищо пред писъците, които вдигнах аз на следната сутрин след сватбата, когато се намерих в къщи в обятията на непозната жена.
3
Фатма, дъщеря на Мохамед, жена на Али, брата на пророка и четвърти халиф. След смъртта на Мохамед между потомците на пророка, синове и племенници на Али, от една страна, и халифа Йезит от династията на Омаядите, от друга, започнала кървава борба за власт. Хюсеин е син на Фатма и Али, загинал в боевете при Кербеля, обкръжен от войските на Йезит.