— Откъде ти хрумна това изведнъж, Фериде?
Откъдето и да ми е хрумнало, сега не беше време за умуване.
— Какво да правя? Така си е… Обичам го — продължавах със същия жар. — Искам да ми обещаеш нещо: като се върнеш в къщи, да предадеш на това бедно дете един сувенир… Сувенир, разбираш ли? Сувенир д’амур…
Много ми се искаше да предам пред очите на Мишел нещо, което Кямран да отнесе на внука на дойката. Но за беда в джобовете си не намерих нищо друго освен книжните топчета, които бях приготвила снощи, за да замервам сестрата, когато задреме. Но безизходното положение ме вдъхнови и намерих по-смело разрешение на въпроса. Изведнъж хванах Кямран за ръцете и застанах така, като че ли бях готова всеки миг да се хвърля в обятията му.
— Ще вземеш това дете на ръце и ще го целунеш много, много пъти по бузите и очите, разбираш ли?… Обещаваш, нали?
Бяхме почти прегърнати с Кямран. Чувствах дъхът му. Горкият ми братовчед, който не знаеше каква е работата, не разбираше причината на този прилив на чувства и се обърка.
Бях изиграла ролята си успешно докрай. Завесата вече можеше да се спусне. Пуснах ръцете на Кямран и задъхвайки се, изскочих навън. Очаквах Мишел да ме настигне в коридора и да се хвърли на врата ми. Но като не чух никакъв шум от стъпки зад себе си, спрях, обърнах се и се отправих към стаята за картите. Вътре не се долавяше ни звук, ни шум. Не можах да се стърпя, открехнах вратата и какво да видя! Старият фрер Ксавие, който идваше от време на време да ни преподава уроци по музика, се беше покачил със своите треперещи крака на един стол и търсеше тетрадка за ноти в горната част на шкафа…
Да му се не види… Бях се излъгала, че това е Мишел и напразно се изложих пред Кямран!
Чувствах, че лицето ми гори, сякаш бях обзета от пристъп на треска. Вместо да се върна в клас, отидох в градината, застанах пред чешмата и подложих главата си под чучура.
Тялото ми гореше, а по гърба ми лазеха странни тръпки. Водата, която течеше по косите и лицето ми, се изцеждаше надолу под блузата, а аз стоях и мислех:
„Ако изпълнението на любовна роля предизвиква в някого огън и тръпки, какво ли представлява самата любов?“
През онази година Кямран посети училището много пъти. Толкова много, че при всяко почукване на вратата сърцето ми трепваше силно, като че ли идваха да ме викат в приемната. Може да се каже, че целият клас се облажваше от шоколадовите бонбони, курабиите и пастите, който той донасяше.
Една от съученичките ми в класа, Мари Пърлантаджян, която беше известна не само като прилежна ученичка, но и като гастрономка, гризеше бонбоните ми с едрите си бели зъби, и ми казваше с нескрита завист и възхищение:
— Твоят поклонник, изглежда, че те обича много, щом ти носи такива хубави неща.
Впрочем тази история беше започнала да ми омръзва. Понякога си мислех: не е ли нечестно да показвам на своите другарки нещата по-различни, отколкото са. В действителност тези подаръци ми се носят като награда за мълчанието на едно бъбриво момиче. И после, защо Кямран идваше толкова често в пансиона? При всяко идване той изтъкваше някоя причина от рода на следните: „Бях дошъл да навестя един болен приятел, който живее насам… Дощя ми се да послушам малко музика в парка Таксим.“
— Идвам от посещение при един стар приятел на баща ми в Нишанташъ… Баща ми много го обичаше — каза той веднъж пак, без да съм го питала.
Не можах да се стърпя и внезапно го атакувах:
— Как се казва? Какво работи? Какъв е адресът му?
Братовчед ми се изненада и обърка до такава степен, че не можа да измисли дори някое мнимо име и какъв да е адрес. Като се изчерви и засмя, той се опита да се измъкне:
— За какво ти е? Що за любопитство?
— Ще се осведомя от леля в началото на седмицата — казах аз, като че ли въпросът беше кой знае колко важен.
Тогава Кямран се изчерви още повече:
— В никакъв случай! Ти не бива да споменаваш на майка ми за него. Тя не иска да се срещаме…
Потаен скорпион! Мислиш, че ще ме излъжеш… Познавам те до червата…
Скочих гневно от мястото си и скрих в джобовете ръцете си, които той искаше да хване:
— Ако мислиш, че ме интересуват приятелите на баща ти или твоите лични приятели, лъжеш се… Казах някои неща поради нетактичност — отрязах я и излязох навън.