Колкото и пъти да е идвал след този ден Кямран в пансиона, аз винаги намирах повод, за да не се явя пред него. Кутиите, които донасяше, отварях или в клас, или в градината и оставях бонбоните на разположение на момичетата, без да се докосвам до тях.
Фактът беше налице. Нямаше съмнение, че щастливата вдовица живееше някъде насам. След онази вечер те положително са се разбрали. Моят братовчед често я посещава в къщи, а на връщане се отбива при мен.
Да правят, каквото искат, не ме засяга… Но бях много огорчена от обстоятелството, че ме използваха… Винаги когато си помислех за това, ме обхващаше яд и хапех устни до кръв, за да не заплача от мъка.
Не беше трудно да разбера къде живее Нериман, но ми се струваше, че ще ми бъде непоносимо трудно да произнеса името на тази жена.
Един празничен ден, когато си бях в къщи, една гостенка започна да разказва на Неджмие:
— Преди два дни получих писмо от Нериман. Била много щастлива.
Тъкмо се бях запътила към градината, за да изкъпя в басейна един малък пудел, който носех на ръце. Като чух тези думи, спрях на вратата, приклекнах и пуснах кучето на земята.
Не можех да питам нищо за щастливата вдовица, но не беше забранено да слушам…
— Изглежда, че Нериман е много доволна от брака си. Дано този път да е щастлива, горката — продължи гостенката.
Неджмие отговори глупаво:
— Да, да! Дано този път да е щастлива! — повтори, без да мисли тя, също като ехо под купола на баня, и приключи разговора.
Не оставаше друг изход. Трябваше да се намеся. Попитах с насмешка:
— Госпожата повторно ли се омъжи?
— Коя госпожа?
— Госпожата, от която сте получили писмото. Госпожа Нериман.
Неджмие изпревари гостенката:
— Ама ти не знаеш ли? Отдавна… Нериман се омъжи за инженер… От пет-шест месеца живее с мъжа си в Измир.
„Дано този път да е щастлива, бедната!“ — пожелах й аз вече за трети път, взех кучето на ръце и изскочих навън. Но сега отивах не към басейна, а тичах напосоки в градината, като прескачах плетища и лозови главини.
През лятото направих екскурзия. Не беше голяма — до Текирдаг. Както е известно, нямам нищо по-изобилно в живота си, освен лели. Една от тях живееше в Текирдаг. Мъжът й, свако Азиз, вече години наред служеше там като мутасарриф11… Те имаха дъщеря Мюжгян, три години по-голяма от мен. Между децата на моите роднини май най-много обичах нея.
Мюжгян беше грозна, но това не ми правеше впечатление. Въпреки че разликата във възрастта ни бе само три години, кой знае защо, още от детството си гледах на нея като на възрастен. И сега, макар че разликата в годините ни е незначителна, още я виждам такава и си я наричам „кака“.
Кака Мюжгян е напълно различна от мен. Тя е толкова улегнала, колкото аз съм буйна и палава. И още нещо — тя е деспотична. Мога да кажа, че при всички случаи постига това, което иска. Понякога се цупя на нейните съвети и се противопоставям на желанията й, но в края на краищата винаги се принуждавам да отстъпя. Защо? Откъде да знам! Когато човек има нещастието да обича някого, той му се подчинява като роб.
Веднъж на няколко години Мюжгян идваше с леля Айше в Истанбул и гостуваше по няколко седмици във вилата или у другите ми лели.
През това лято получих от Текирдаг една почти официална покана. „Нямам надежди за вас — пишеше леля Айше в едно писмо до леля Бесиме, — но през тази ваканция непременно чакаме Фериде, най-малко за два месеца. В края на краищата и аз съм й леля. Ако не дойде, много ще се обидим: и свако, и аз, и Мюжгян.“
Леля Бесиме и Неджмие гледаха на Текирдаг като на края на света. „Невъзможно. Няма как!“ — казваха те, като притваряха очи, сякаш гледаха далечни звезди.
— Ако разрешите, ще имам честта да ви докажа, че това не е невъзможно — казах аз.
Някои от моите съученички правеха екскурзии през летните ваканции и след завръщането си не можеха да се нахвалят. Значи, като се върна в училище, и аз ще имам подобна възможност.
Щеше да ми бъде много приятно към миналогодишната любовна история да прибавя тази година и един разказ за екскурзия.
Настоях да взема чантичката си в ръка и да се кача на парахода самичка, като американките, за които съм чела в романите. Но лелите посрещнаха това мое желание с писъци и не се съгласиха да тръгна на път без придружител. На всичкото отгоре ме отрупаха с куп съвети, с които накърниха моето достойнство: „Не се надвесвай в тъмното от палубата към морето… Не разговаряй с никого… Не тичай като луда по стъпалата на парахода…“
Сякаш това разнебитено и малко като чехъл корабче, което пътуваше за Текирдаг, беше някой презокеански параход с осемдесетметрово стълбище!