Мюжгян, която не бях виждала цели две години, беше пораснала и станала солидна госпожица, с която не смеех да говоря. Въпреки това се сближихме много бързо.
Леля Айше и Мюжгян имаха много приятелки. Аз бях приета в тяхната компания.
Всеки ден получавахме покана да гостуваме, да се разходим до някоя вила или в планината. Понеже ми повтаряха много пъти, че съм вече голямо момиче и че не е прилично да върша лекомислия, аз бях крайно внимателна в постъпките си. Когато правех комплименти на непознати дами и се мъчех да давам правилни и изискани отговори на техните въпроси, все ми се струваше, че приличам на малко дете, което си играе на „гости“. Но в същото време изпитвах известна гордост, че съм влязла в обществото.
Гостуванията ме забавляваха, но най-много обичах часовете, в които оставахме насаме с Мюжгян.
Къщата на свако ми Азиз беше на един хълм край брега на морето. В първите дни Мюжгян намираше, че е опасно да се спускаме долу на брега по този хълм, който на места беше отвесен като стена, и се опита да ми забрани това, но после и самата тя свикна. С часове лежахме на пясъка, хвърляхме камъни в морето и гледахме как те подскачат по повърхността на водата, правехме далечни разходки по брега.
Морето през този сезон беше много красиво и спокойно, но мрачно. Случваше се по цели часове да не се вижда нито платноходка, нито дори тънка струя дим. Особено надвечер водният простор ставаше съвсем необятен и пуст. Човек можеше да се разболее, докато го гледа. За щастие почувствах тази опасност още в самото начало и не престанах да огласям крайбрежните скали със звънкия си смях.
Един ден с Мюжгян отидохме на морския нос, който се вижда в далечината. Бяхме си поставили за цел да минем в заливчето зад скалите, които образуват този нос, но за беда пътят беше затворен. Нямаше друга възможност, освен да се събуем и да прегазим водата с боси крака. Аз посрещнах с радост тази необходимост. Но какво щеше да прави Мюжгян, която беше вече голяма мома?
Знаех, че по никакъв начин не ще мога да я склоня да си свали обувките и чорапите. Затуй предложих:
— Мюжгян, аз ще те пренеса оттатък.
Тя не се съгласи.
— Ти си луда, как ще носиш на гърба си такава голяма жена като мен?
Бедната Мюжгян, която беше по-голяма не само на години, но и на ръст, смяташе, че няма да ми стигнат сили да я пренеса.
— Да видим, да опитаме, може пък да излезе нещо — казах аз, като пристъпих незабелязано към нея, прихванах я през бедрата и я вдигнах във въздуха.
Мюжгян отначало помисли, че ще направя само няколко крачки за опит.
— Не върши глупости, пусни ме. Как ще ме носиш? — рече тя със смях и се помъчи да се отскубне. Но като видя, че нагазих боса във водата, просто обезумя.
— Лека си като перце — казах аз. — Ако не мируваш, можем да паднем във водата, ще стане лошо и за двете, но ако мируваш, няма страшно.
Бедното момиче пребледня като платно. От страх да не наруши равновесието, тя беше затворила очи и стиснала устни, а с ръцете си се държеше за косите ми.
Горката Мюжгян затваряше очи, не смееше да мръдне в ръцете ми, сякаш минавахме над някоя пропаст, а не през вода, дълбока само педя.
Когато минахме на другата страна на носа, какво да видим! Гледаха ни трима рибари, седнали да се хранят до една лодка, изтеглена на брега.
Мюжгян се уплаши, стисна ръцете ми до болка и ми прошепна:
— Видя ли къде ни докара, Фериде? Сега какво ще правим?
— Рибарите не ядат хора — засмях се аз.
Впрочем положението ни наистина не беше завидно.
Особено аз със заголени до коленете крака и с чорапи в ръка не бях за пред хора.
Мюжгян вече се канеше да бяга като някой тънкокрак паяк пред метла. Аз счетох тази постъпка за неприлична и поведох разговор с рибарите.
Питах ги защо пътищата по брега този ден са залети от водата, в кои часове и на кои места ловят риба в морето. Това бяха безсмислени въпроси, които зададох ей така, за да се намирам на приказки.
Двамата рибари бяха млади хора по на двадесет или малко повече от двадесет години, а третият беше старец с брада.
Младите се оказаха срамежливи. На моите въпроси отговори старецът. И той като мен трудно намираше подходящи думи и ме попита каква съм.
— Казвам се Марика. Тук дойдох на гости при чичо си, който е търговец — отговорих аз след кратко колебание и продължих пътя си.
Мюжгян ме хвана за ръката и побягна, като ме влачеше след себе си.
— Ама, че си! Защо направи това? — скара ми се тя.
— Просто не знам — отговорих аз. — Лелите ми в Истанбул ми даваха съвет след съвет: „Дръж си езика. Не говори глупости. Там хората са клюкари.“ Уплаших се, че рибарите ще кажат: „Какво е това мюсюлманско момиче? Открила е не само лицето, но и краката си!“