С една дума, плахата Мюжгян направи голям въпрос от тази дребна работа.
Бях забелязала, че вечер, когато се разхождахме под ръка с Мюжгян, около нас се навърташе един млад кавалерийски офицер, който уж дресираше коня си. Но той яздеше напред-назад все по пътя, по който се разхождахме ние, сякаш по широкото божие поле нямаше други места, където би могъл да отиде. Като минаваше край нас, той ни гледаше с такова странно любопитство, че почти щеше да ни заприказва.
Един ден мина покрай нас, като разиграваше коня си така, че ни принуди да избягаме зад дърветата край стената. След като отмина, се засмях тихо, покашлях се и казах:
— Хайде, изплюй камъчето, Мюжгян!
Мюжгян ме погледна в лицето:
— Какво искаш да кажеш, Фериде?
— Искам да кажа, че вече не съм дете. Ти флиртуваш не на шега с този офицер.
— Аз? Ти си луда — засмя се Мюжгян.
— Благоволи да се отнесеш към мен поне малко като към връстник.
— Да не мислиш, че офицерът обикаля тук заради мен?
— Трябва да си наистина глупав, за да не видиш това.
Мюжгян се засмя повторно. Но този път в смеха й имате нотки на страдание.
— Миличка, аз не съм момиче, подир което могат да тичат. Той се върти около нас само заради теб — каза тя с въздишка.
— Какви ги говориш?
Бях ококорила очи.
— Да, заради тебе… Виждала съм го и преди твоето пристигане, но той минаваше покрай мен, без да се различава от тези крайпътни дървета, отминаваше и повече не се връщаше.
След вечеря излязохме с Мюжгян от къщи и тръгнахме мълчаливо към морето.
— Теб нещо те измъчва, Фериде, само мълчиш — каза Мюжгян.
Поспрях малко и отговорих:
— Не мога да забравя онази глупост, която ми каза днес. Тъжно ми е.
Мюжгян се смая:
— Че какво съм ти казала?
— Ти каза: „Аз не съм момиче, подир което могат да тичат.“
Мюжгян прихна да се смее:
— Е добре, това какво те засяга?
Хванах я за ръцете и казах глухо, със сълзи на очи:
— Ти грозна ли си?
Тя пак прихна да се смее, ощипа ме леко по бузата и се пошегува:
— Ни грозна, ни хубава!… Да речем, че съм някъде по средата и да прекратим този разговор… А що се отнася до теб, знаеш ли, че колкото повече растеш, толкова по-чудна ставаш.
— Да кажем, че и аз съм някъде по средата и да приключим въпроса — казах аз, като сложих ръце на раменете й и допрях носа си в нейния нос, сякаш я целувах.
Бяхме стигнали до брега на хълма. Започнах да събирам камъни от земята и да ги хвърлям в морето. И Мюжгян правеше същото, но тя, бедната, не умееше да хвърля, а и ръцете й бяха слаби.
Хвърлените от мен камъни, след като се губеха известно време във въздуха, падаха във водата и разпалваха стотици искрящи звезди, а нейните се удряха в скалите на хълма, като издаваха смешни звуци, или тупкаха долу в пясъка и ние се смеехме като луди.
Не това трябваше да внуши на две момичета едно море, окъпано в лунна светлина, но какво да се прави! Впрочем след малко Мюжгян се отпусна уморена на един камък. Седнах на земята в нейните крака.
Тя ме заразпитва за другарките ми в училище. Разказах й няколко приключения на Мишел. После неволно преминах към моята измислена история.
Коя беше причината за това? Дали признанието, което направих на Мюжгян, беше резултат само от моята бъбривост? Не знам. Но въпреки желанието си да прекъсна, чувствайки навреме безсмислието на този разказ, не можах да се овладея. В края на краищата разказах на Мюжгян как съм заблудила другарките си с една хитро скроена история. Но ако тогава изпитвах мъка поради ролята, която се налагаше да играя, сега изпитвах същата мъка, макар че нямаше причина за това. Гласът ми слабо се вълнуваше, погледът — замъгляваше. Отбягвах да гледам Мюжгян в лицето, като си играех с нейните поли и копчета или поставях глава на коленете й, и през цялото време гледах морето, далечината.
Отначало се помъчих да скрия от нея героя на моя разказ, но после издадох и него.
Мюжгян не отрони нито една дума. Тя само слушаше и гладеше косите ми с ръка.
Знаете ли какво каза тя, когато свърших своя разказ, като признах, че изпитвам страх от тази лъжа, която съм съчинила пред моите другарки?
— Моя бедна, малка Фериде, ти наистина обичаш Кямран — каза тя.
От гърдите ми се изтръгна вик, хвърлих се върху Мюжгян, свалих я на тревата и започнах да я дърпам.
— Какво говориш? Аз? Този потаен жълт скорпион?…
Задъхана, Мюжгян се опитваше да се освободи, бранеше се и се молеше:
— Пусни ме, лудетино, ще ми скъсаш дрехите. Ще ни видят минувачите, ще станем за срам пред хората… За бога, недей…