Да имах време, непременно щях да направя нещо, за да спася това бедно куче. Но какво можех да направя, когато моите грижи не бяха по-малки. Аз също бях преследвана като него.
Мюжгян и братовчед ми бяха заобиколили носа. Това ме лиши от възможността да разсъждавам спокойно и като повървях малко с ускорени крачки, без да се обръщам назад, започнах да се изкачвам по хълма.
Впрочем, както преди, така и сега в душата си съвсем не исках да избягам от тях. Спирах се честичко и незабелязано поглеждах назад, по-точно надолу.
Изглежда, че Мюжгян и Кямран също се бяха заинтересували от трагедията. Застанали до обърнатото катранено тенеке, те коментираха оживено.
По едно време братовчед ми извади портфейла си и даде пари на рибаря. Странно! Рибарят захвърли веслото с радост, обърна се към мен и започна да прави някакви знаци с ръце.
Чудесно! Кучето беше спасено. Без да обръщам внимание на виковете зад себе си, поех по пътя към къщи.
Когато си спомнях това, което направи Мюжгян, просто побеснявах, цялото ми тяло се обливаше в огън, впивах нокти в дланите на ръцете си и повтарях: „Опозорих се. Ще ти го върна, Мюжгян!“
Както се бях засилила, струва ми се, че бих стигнала чак до Истанбул. Но на пътната врата пред мен излезе свако ми.
— Какво ти е, дъще? Лицето ти е червено като божур! Някой ли те гони? — препречи пътя ми той.
— Откъде ти дойде на ума такова нещо, свако? — отговорих с нервен смях, и изтичах в градината зад къщата, откъдето идваха гласовете на децата.
В градината имаше люлка, която висеше на клона на един голям габър. През някои дни събирах съседските деца и тук ставаше веселба като на байрам. Днес моите малки приятели не дочакали поканата ми. В градината цяла дружина малки и големи деца бяха наобиколили люлката.
Какъв прекрасен случай! Когато идвах насам, мислех да се прибера в стаята си и да се заключа. Но Мюжгян и братовчед ми непременно щяха да пристигнат след мен. Те щяха да настояват да отворя вратата и да вдигнат шум в коридора. А сега можех да се присъединя към децата, да лудувам с тях и да попреча на двамата да дойдат при мен.
Моите малки приятели се караха кой пръв да се качи на люлката. Веднага навлязох между тях, разделих ги с ръце и извиках:
— Подредете се в една редица! Ще люлея всички ви поред.
Качих се на люлката, настаних едно от децата срещу себе си и се залюлях внимателно.
Не след много довтасаха и онези двамата. Те застанаха зад децата.
Мюжгян дишаше ускорено и от време на време слагаше ръка на гърдите си. Изглежда, че братовчедът я бе накарал да тича малко повечко.
„Малко ти е!“ — си промърморих и засилих люлката.
Децата, които чакаха реда си, започнаха да се сърдят.
— Искаме и нас, и нас… — викаха те.
Но аз не им обръщах внимание и се издигах все по-нагоре и по-нагоре. Над главата ми шумяха гъстите листа на габъра.
Това изнерви още повече децата. Те прекрачваха с нетърпение начертаната от мен граница и се хвърляха към люлката. Мюжгян и Кямран ги хващаха за ръцете и ги издърпваха, за да не се блъснат в люлката и да си разбият нослетата. Лошото е, че детето, което се люлееше с мен, бе премаляло. Започнах да се страхувам, че този малчуган, който пищеше между коленете ми, можеше да изтърве въжетата, да падне и да се пребие.
Нямах друг изход. Спрях люлката и започнах да се карам на детето. Какво търси на люлката, щом се страхува от малко по-силно залюляване? По-добре е такива като него да се люлеят в къщи, в люлките на братчетата и сестричетата си. Казах още някои неща от този род. Беше съвсем ясно, че вдигнах тази врява, за да не дам възможност на Кямран да поведе разговор с мен. За щастие в това време другите деца също започнаха да викат в надпревара и градината заприлича на истински ад:
— И мен, Фериде! И мен, и мен.
— Не, никого няма да люлея. Вие се страхувате.
— Не се страхуваме, Фериде, не се страхуваме, не се страхуваме, не се страхуваме.
В този момент се чу гласът на леля ми, която се показа на прозореца на къщата.
— Фериде, душичке, изпълни желанието на децата.
Веднага се обърнах към нея и започнах да се препирам:
— Ти говориш така, лельо, но ако паднат и се осакатят, после ще ми се караш.
— Ех, дъще, не е пък речено непременно да паднат. Люлей ги по-внимателно.
— Моля те, лельо, като че ли не знаеш. Още ли не познаваш достатъчно Чучулигата? Може ли да се разчита на мен? Подкарвам внимателно, както си му е редът, но като се разлюлее люлката, дяволът започва да ме мушка: „Хайде още малко, още малко.“ „Не прави така, при мене има деца“, казвам аз, но той продължава: „Хайде, хайде, още мъничко, още мъничко, не бой се!“ В това време започват да повтарят в хор клоните и листата на дървото: „Хайде, Фериде, хайде, Фериде!“ Може ли Чучулигата да устои на всичко това? Моля те, лельо, имай милост!