Думите ми се изчерпваха, но макар че бях гърбом, чувствах, че братовчед ми е зад мен. Не се съмнявах, че щом пресекне моят глас, щеше да подхване той. Какво трябваше да се направи? Как можех да избягам, да не застана лице срещу лице с него?
Усетих, че едно дете ме дърпа за полите. Хванах го под мишниците и го вдигнах във въздуха. Това беше най-малкото от гостите ми, едно седем-осемгодишно дете.
— Не се сърди, но с теб няма да може. Какво ще правим, ако разкървим тези пухкави бузички? — рекох аз, като доближих лицето му до моето.
Зад гърба на момченцето се появи нечия сянка. Това беше Кямран. Нямаше съмнение, че щом отделя малката главичка от моята, ще се окажа очи в очи с него. Вече нямаше никаква надежда за измъкване. Гордостта не ми позволяваше за нищо на света да избягам, да се уплаша от него.
Ето защо смъкнах малкия от ръцете си и заговорих, като гледах Кямран право в очите.
— Хайде, момченцето ми, иди при Кямран. Той е деликатен и нежен като девойка. Ще те залюлее внимателно като гледачка, само че без песен. Но ти внимавай, не шавай много, защото нежните му ръце не ще могат да те удържат. Ще паднете и двамата.
Имах намерение да продължа тази жестока и дръзка шега докрай, като го гледам право в очите, докато го заставя да наведе глава. Но той не сведе очи, продължи да ме гледа така, като че ли искаше да каже: „Не се мъчи напразно, всичко знам!“
Тогава разбрах, че съм загубила играта. Наведох глава и започнах да бърша с кърпичка прашните си ръце.
— Значи, ми се подиграваш, немирнице, така ли? Сега ще се люлеем двамата — каза Кямран.
С ловко движение той съблече палтото си и го хвърли в ръцете на Мюжгян.
— Моля те, Кямран, остави детинщините. Не можеш да излезеш наглава с това зверче, ще се нараниш! — викаше леля от прозореца.
Децата се отдръпнаха назад, предчувствайки, че ще гледат нещо забавно. Останахме сами при люлката.
— Какво чакаш, Фериде, страхуваш ли се? — каза със смях братовчед ми.
— Откъде накъде? — отговорих аз, като не се осмелявах този път да го гледам в лицето, и скочих в люлката.
Въжетата заскриптяха, люлката бавно се залюля.
Започнах предпазливо. Задоволявах се само с леко прегъване на коленете, за да запазя силите си, защото състезанието щеше да бъде много трудно и тежко.
Скоростта се увеличаваше все повече, габърът се залюля и листата му зашумяха още по-силно.
И двамата стискахме зъби, и двамата мълчахме, сякаш се страхувахме, че една казана дума ще отнеме силите ни.
Бързото движение постепенно ме опияняваше, започнах да се унасям.
Главата на Кямран изведнъж потъна в гъстите листа, дългите му коси се разпиляха над челото.
— Започнахте ли вече да съжалявате? — попитах го с ирония в гласа.
— Ще видим кой ще съжалява — отговори той със смях.
Зелените му очи, които блестяха изпод разпилените кичури, пораждаха в мен странна злоба и дори жестокост. Започнах силно да пружинирам с коленете си и люлката полетя с луда скорост. Сега при всяко отиване и връщане главите ни се губеха за миг между листата, косите ни се разбъркваха. По едно време като в сън чух гласа на леля, която викаше: „Стига толкова, стига!“
Кямран повтори нейните думи:
— Стига ли, Фериде?
— Ти кажи — отговорих аз.
— Аз казвам „не“. След онова хубаво нещо, което чух от Мюжгян, никога няма да се уморя.
Краката ми се подкосиха изведнъж, уплаших се, че ръцете ми ще изпуснат въжетата.
— Да се надявам ли, Фериде? Дойдох тук заради теб — продължи той.
Вече стоях неподвижна, но люлката продължаваше да лети със същата скорост. Прегърнах въжетата и вкопчих ръцете си една в друга.
— Нека вече да слезем, ще падна — помолих се аз.
— Не, Фериде — каза той. — Няма да те пусна, докато не чуя от теб, че си съгласна да се омъжиш за мен. Ще продължа, докато паднем и умрем заедно.
Устните му докосваха косите, челото и очите ми. Коленете ми се огънаха, ръцете ми се откопчиха и се плъзнаха надолу по въжетата. Ако в този момент не ме беше хванал Кямран, сигурно щях да падна. Но той нямаше достатъчно сила да ме задържи. Люлката загуби равновесие, въжетата се завъртяха изведнъж и ние полетяхме към земята.
Когато отворих очи след лекото замайване, бях в обятията на леля. Тя търкаше с мокра кърпа слепоочията ми и ме попита:
— Боли ли те някъде, дъще?