„Изглежда, постъпвам неприлично“ — казах си аз.
Струва ми се, че ако Кямран ме беше погледнал в този миг, щеше да схване моето разкаяние и щеше да дойде отново при мен. И навярно вече нямаше да избягам.
Братовчед ми имаше наистина вид на нещастник. За да не се разколебая, започнах да говоря сама на себе си: „Потаен жълт скорпион. Още не съм забравила как тичаше в същата тази градина подир полите на щастливата вдовица. Много добре постъпвам!“
Не ще мога да отмина нататък, без да разкажа и едно премеждие, което преживях през последните дни на ваканцията.
Всички обитатели на вилата веднъж забелязаха, че единият пръст на дясната ми ръка е превързан с доста дебел бинт.
— Нищо ми няма, малко се порязах. Не е голяма работа, ще ми мине — отговарях на всеки, който ме питаше.
— Сигурно си направила пак някоя лудория. Трябва да е нещо сериозно, щом криеш. Да повикаме лекар да го прегледа, може да е сериозно — каза леля, като забеляза, че крия упорито раната.
Истината беше друга. Веднъж леля ме изпрати да взема, ако не се лъжа, кърпа от гардероба в спалнята. В едно полуотворено чекмедже забелязах подплатена синя кутия. В нея беше моят годежен пръстен. Не можах да устоя на изкушението да го погледам една минутка на пръста си. Но тази прищявка ми струва скъпо. Пръстенът, както се опасяваше леля, беше малко по-тесничък и по никакъв начин не излизаше от пръста ми. Изпаднала в безпричинна тревога, аз положих доста усилия да го извадя и накрая опитах със зъби. Напразно. Колкото повече се мъчех, толкова повече стискаше пръстенът.
Ако бях признала, положително щяха да намерят начин да го извадят. Но не знам защо мисълта, че ще ме видят с този пръстен, страшно дразнеше самолюбието ми. Тогава превързах пръста си. В продължение на цели два дни при всеки удобен случай аз се затварях в стаята си, развързвах бинта и се мъчех с часове. На третия ден, когато бях решила да призная истината пред леля, колкото и да се срамувах от това, пръстенът излезе от само себе си.
Защо? Струва ми се, че през тези дни бях отслабнала от тревога и притеснение.
През последния ден на ваканцията започнах да се приготвям. Кямран негодуваше:
— Защо бързаш толкова, Фериде? Можеш да останеш още няколко дни — каза той.
Но аз не се съгласявах, сякаш бях кой знае каква примерна ученичка, и изтъквах разни глупави причини:
— Сестрите ме предупредиха непременно да се явя в деня на откриването. И тази година заниманията ще бъдат доста трудни.
Тази ми неотстъпчивост отново разстрои и разсърди Кямран.
На другия ден, когато ме придружи до училището, той не ми проговори.
— Не предполагах, че искаш да избягаш толкова бързо от мен, Фериде — каза той с укор, когато се разделяхме.
По начало не бях кой знае каква сериозна и примерна ученичка. Но след тези тревоги съвсем се обърках.
Бележките ми за първия срок бяха крайно лоши. Не направех ли усилия да се поправя, щях да остана като нищо в същия клас.
Вечерта, когато ни раздадоха бележниците, сестра Алекси ме дръпна настрана и попита:
— Доволна ли си от бележките, Фериде?
Поклатих унило глава:
— Доста съм ги влошила, ма сьор.
— Доста не, а много. Не си спомням никога да са били толкова слаби. А се надявах, че тази година ще учиш по-добре.
— Имате право. Сега съм пораснала с цяла година.
— Само това ли?
Странно! Сестра Алекси милваше лицето ми и се усмихваше многозначително. Смутих се и престанах да я гледам в очите.
Ах, тези сестри! Дават си вид, че не се интересуват от нищо на този свят, а знаят и научават дори най-малките клюки. От кого? Как? Макар че живях цели десет години между тях и не съм глупаво момиче, никога не можах да разбера това.
Докато търсех повод да се освободя от сестра Алекси, тя направи ново откровение:
— Струва ми се, че не ще ти бъде удобно да показваш бележника си на всекиго — каза тя и след това хвърли нов, още по-тежък камък в моята градина: — Ако тази година останеш в същия клас, има опасност да прекараш в очакване тук още една дълга година.
Разбрах, че ако не мина в настъпление, не ще мога да се отърва от сестра Алекси. Като не намерих друг изход, събрах цялото си нахалство и я попитах с престорена наивност:
— Опасност ли? Каква е тази опасност?
Но сестра Алекси беше стигнала предела за женски разговор, който беше позволен. Стъпка нататък, горе-долу щеше да означава интимничене с мен.
Тя ме щипна по бузата кокетно, което не скриваше нейното поражение.
— Можеш сама да си отговориш — каза тя и си тръгна.
Тази година Мишел не дойде на училище. Ако беше тук, тя положително щеше да ме застави да говоря и съвсем да ме обърка.
Колкото дръзка и лекомислена бях миналата година, когато разказвах една измислена история, толкова по-страхлива станах тази година, когато наистина изпаднах в положението на сгодена девойка. Бързах да се отърва с кратка и суха благодарност от своите другарки, които ми честитяха, и не любезничех с онези, които се мъчеха да ми досаждат.