— Бонжур, Кямран, как е леля? Надявам се, че не е нещо сериозно.
— Мама ли? — попита той с известно учудване. — Мама е жива и здрава. Да не са ти казали, че е болна?
— Да, научих се, че била болна и се разтревожих. Не можах да дочакам до неделя и взех разрешение.
— Кой ти каза?
Нямах време да измисля нова лъжа и рекох:
— Дъщерята на лекаря.
— Тя ли ти каза това?
— Да, между другото ми каза: „Повикаха татко у вас, май леля ти била болна.“
Кямран се чудеше.
— Има някаква грешка. Докторът през последните дни не се е отбивал във вилата нито за мама, нито за някой друг.
Не продължих разговора на тази деликатна тема.
— Много се радвам — казах. — Тъй се тревожех… Тя естествено си е в къщи.
Вдигнах куфара от земята и се наканих да тръгна.
— Защо бързаш, Фериде? Май искаш да избягаш от мен — каза Кямран, като ме хвана за ръката.
— Нищо подобно — рекох. — Обувките ме стискат и исках… Но няма ли да влезем заедно?
— Е да, но в къщи ще водим общ разговор с всички, а аз искам да поговорим насаме.
— На твое разположение съм… — казах с ирония, за да скрия вълнението си.
— Благодаря. В такъв случай, ако искаш, можем да се разходим малко в градината, преди да те е видял някой.
Той не изпускаше ръката ми, страхуваше се да не избягам. С другата си ръка пое куфара ми. Тръгнахме един до друг. Откакто бяхме сгодени, за пръв път вървяхме един до друг.
Сърцето ми пърхаше в гърдите, като че бях току-що уловена птичка. Но ми се струва, че дори и да беше ме пуснал, не бих могла да намеря вече сили да избягам.
Стигнахме до другия край на градината, без да си кажем нито дума. Кямран ми се стори много по-обиден, отколкото предполагах. Какво беше станало през тези три месеца, какво се беше променило между нас? Но в този час се чувствах виновна пред него и съжалявах, че досега съм била такава дивачка.
Беше хубава и тиха вечер, караше те да забравиш, че е зима. Голите планински върхове около нас пламтяха в пурпурна светлина. Тази обстановка навярно също ми бе подействала, за да си призная лесно, че съм виновна пред Кямран. Знам ли?
В този час изпитвах непреодолимо желание да намеря хубава дума, която да го зарадва, но главата ми беше празна и не се сещах за нищо.
— Да поседнем ли тук, Фериде? — попита Кямран, когато вече не ни оставаше нищо друго, освен да се върнем назад.
— Както искаш — отговорих аз.
За пръв път след онази случка се обръщах към него така.
Кямран седна на един камък, без да мисли за панталоните си. Веднага го хванах за ръката и го накарах да стане:
— Ти си нежен, не бива да сядаш на голия камък.
Съблякох си синьото пардесю и го постлах под него.
— Какво правиш, Фериде? — каза Кямран, който не вярваше на очите си.
— Не бива да се разболяваш. Мисля, че е мой дълг отсега нататък да те пазя.
Братовчед ми и този път като че ли не повярва на ушите си:
— Какво говориш, Фериде? Ти ли ми казваш това? Това са най-приятните думи, които чувам от теб откакто сме сгодени.
Наведох глава и не отговорих.
Кямран бе вдигнал пардесюто ми и го държеше в ръка. Той се докосваше до яката, ръкавите и копчетата така нежно, сякаш ги милваше.
— Готвех се да изразя своето недоволство от теб, Фериде, но сега всичко забравих — каза той.
— Но аз нищо не съм ти направила — отвърнах аз, без да вдигна очи.
— Мисля, че направи, Фериде, и то повече, отколкото трябва. Един годеник не може да се пренебрегва толкова. Започнах да се съмнявам. Помислих си: „Да не би Мюжгян да се е излъгала?“ — Той каза това, без да се приближи до мен, сякаш се страхуваше, че може да ме раздразни отново.
Засмях се, без да искам. Кямран попита за причината. Отначало не исках да отговоря, но той настоя и аз казах, като сведох очи:
— Ако Мюжгян се беше излъгала, нямаше да стане така.
— „Така“? Нямаше да се сгодим ли?
Затворих очи и потвърдих, като кимнах два пъти с глава.
— Моята Фериде!
Този вик, който приличаше по-скоро на стон, още звучи в ушите ми. Когато отворих очи, в очите му, които сякаш бяха малко разширени, блестяха две едри сълзи.
— В този миг ти ме направи така щастлив, че ако си припомня този миг в смъртния си час, непременно ще заплача. Не ме гледай така. Прекалено си малка, за да разбираш тези неща. Сега вече забравих всичко лошо между нас.
Кямран ме беше хванал за ръцете. Аз не ги издърпах назад, но започнах да плача. Това беше пристъп, от който Кямран се поизплаши.
Когато се връщахме обратно по същия път, аз все още въздишах и хълцах от време на време. Той не смееше вече да ме докосне с ръка, но аз разбирах, че съм го успокоила, и бях доволна.