— Ти върви. Ще измия лицето си в басейна. Да не ме видят в този вид! — казах аз, когато наближихме вилата.
После попитах неочаквано, като че ми бе хрумнало току-що:
— Щял си да отпътуваш за Европа, вярно ли е?
— Просто идея — отговори той. — Всъщност дори не е моя, а на чичо ми в Мадрид. Откъде научи?
— От дъщерята на доктора — отговорих след кратко колебание.
— Много новини ти носи дъщерята на доктора, Фериде!
Не отговорих.
Кямран ме гледаше внимателно в лицето. Аз се изчервих и обърнах глава.
— Да не би болестта на майка ми да е само претекст?
Пак премълчах.
— Фериде, за това ли дойде?
Той беше пристъпил към мен. Искаше да погали главата ми, но не посмя, уплаши се да не проявя пак някой каприз, който може да влоши отношенията ни. А аз, напротив, бях започнала да свиквам с него. Той повторно зададе въпроса:
— Правилно ли предполагам, Фериде?
Почувствах, че това ще го задоволи много и кимнах утвърдително с глава.
— Колко хубаво!… Ама че късмет имам от вчера насам!
Той сложи ръце на фотьойла, в който седях, и се надвеси над мен. В това положение бях заградена от четири страни. Той беше проявил находчивост, за да се доближи до мен, без да ме докосне. Аз се свивах като таралеж на мястото си и се дърпах назад, като повдигах рамене.
— Какво предлага чичо ти? — попитах го, като играех с кърпичката си, за да не го гледам в лицето.
— Невъзможни неща. Иска да ме вземе при себе си като легационен секретар. Смята, че е голям минус за един мъж да няма определена професия или служба. Аз, разбира се, съм съгласен с него. „Може би перспективата да замине за Европа като съпруга на дипломат ще зарадва и Фериде“, казва той. Такива неща…
Тъй като разговорът стана сериозен, Кямран прекрати обсадата и се изправи. И аз веднага станах от мястото си. Разговорът продължи.
— Защо смяташ, че това са „невъзможни неща“? Едно отиване в Европа няма ли да те зарадва? — попитах го.
— Не става въпрос за това. Вече не съм свободен да решавам сам. Задължен съм да обсъдя с теб всичко, което се отнася до живота ми. Нали?
— В такъв случай можеш да отидеш.
— Значи, ти си съгласна да напусна Истанбул?
— Щом е наложително един мъж да има своя професия…
— Ако ти беше на мое място, би ли отишла?
— Мисля, че да. Мисля също, че и ти трябва да направиш именно така.
Трябва да си призная, че в тази минута, когато устните ми мълвяха тези думи, в душата си мислех съвсем другояче. Впрочем и аз имам право. Можеше ли да се даде друг отговор на човек, който пита: „Мога ли да те оставя и да замина?“
От своя страна Кямран също се огорчи, че аз приех толкова лесно тази раздяла. Той направи няколко крачки из стаята, без да ме погледне, обърна се и отново ме запита:
— Значи, ти смяташ, че трябва да приема предложението на чичо?
— Да.
Той въздъхна.
— В такъв случай ще помисля. Има още време, докато реша окончателно.
Сърцето ми се сви. Той каза: „Ще помисля.“ Толкова ли беше просто?
Започнах да говоря със сериозността на възрастен, така, както всички винаги са искали от мене:
— Не виждам какво повече има да се мисли по този въпрос. Предложението на чичо ти е наистина хубаво. Едно кратко пътешествие няма да е никак лошо.
— Кратко ли, мислиш, ще продължи това, Фериде?
— Тоест, няма да е дълго. Една, две, три, четири години. Ще минат, докато затвориш и отново отвориш очи. Освен това ще си идваш от време на време.
Месец след това изпратихме Кямран с парахода от пристанище Галата. Всичките ми роднини ме поздравяваха, че съм го насърчила да замине за Европа. От това бе недоволна само Мюжгян. „Не постъпи добре, Фериде. Трябваше да го спреш. Какъв смисъл има да прекарате разделени най-хубавото си време? Лесно ли минават четири години?“ — писа тя в писмото си от Текирдаг.
Впрочем четири години минаха много по-бързо, отколкото предполагаше Мюжгян.
Един месец след като завърших училището, Кямран се върна завинаги в Истанбул заедно с чичо си, който се беше пенсионирал.
Да завършиш училище! Докато живях в тази мрачна сграда, аз я наричах гълъбарник. Казвах, че денят, в който ще изскоча оттам с каква да е диплома в ръка, ще бъде празник на моето освобождение. Но когато един ден вратата на този гълъбарник се отвори и аз се намерих на улицата с новото си черно наметало и новите обувки с високи токчета, които увеличаваха ръста ми, бях объркана и смутена. На това отгоре леля ми беше започнала да прави приготовления за сватба. Това ме разстрои окончателно.
Вилата бе пълна с бояджии, зидари, шивачи и роднини, пристигнали отдалече. Всеки бе зает с някаква работа. Един пишеше покани, друг обикаляше пазари и чаршии, за да купи нещо, което липсва, трети шиеше. Аз бях много объркана и прекарвах времето си в безделие. Освен, че не правех нищо, вършех разни нелепости, с които пречех на останалите. Последва нова серия лудории. Както по-рано, оглавих децата на гостите и започнахме да обръщаме вилата с главата надолу.