Нямаше какво да се прави. Върнах се и тръгнах към вратата.
— Заповядайте, госпожо, какво ще обичате?
— Това е вилата на покойния Сейфеддин паша, нали?
— Да, госпожо.
— Вие тук ли живеете?
— Да.
— В такъв случай имам молба към вас.
— Заповядайте, госпожо!
— Искам да говоря с госпожица Фериде.
Трепнах и наведох глава, за да не се засмея. Думата „госпожица“, която чувах за първи път пред името си, прозвуча странно в ушите ми…
Изключено беше да кажа, че аз съм госпожица Фериде. Нямах смелост да направя това.
— Добре, госпожо — казах аз, като хапех устни. — Заповядайте, ако обичате, вътре. Ако попитате във вилата, ще ви повикат госпожица Фериде.
Жената с черното наметало влезе през вратата и дойде при мен.
— Добре, че случих именно вас, дете мое — каза тя. — Имам молба към вас: да ми помогнете да поговоря с госпожица Фериде. Ако е възможно, никой не бива да узнае това.
Погледнах я с удивление. Беше вече тъмно и не можех да различа лицето й под воала, който все още не беше вдигнала.
— Госпожо — казах аз след известно колебание, — не посмях да ви призная, защото не съм облечена подходящо… но Фериде съм аз.
Жената се развълнува:
— Същата госпожица Фериде, която ще се омъжи за Кямран бей?
— Във вилата има само една Фериде, госпожо — усмихнах се аз.
Жената с черното наметало млъкна неочаквано. Какво можеше да означава това, че само преди минута тя припряно искаше да я срещна с Фериде, а сега мълчеше като статуя пред мен? Дали все още не вярваше, че аз съм Фериде? Или имаше нещо друго? Принудих се отново да говоря, като се стремях да скрия любопитството си:
— На ваше разположение съм, госпожо.
Чудно нещо. Жената все още не отваряше уста.
Наблизо между дърветата забелязах пейка и предложих:
— Ако обичате, да отидем на пейката, госпожо. Там можем да говорим, без никой да ни безпокои.
Жената продължаваше да мълчи и след като седнахме на пейката. Най-после, изглежда, тя реши, вдигна воала си с рязко движение на ръката и пред мен се откри умното и нервно лице на една тридесетгодишна жена. Въпреки гъстия мрак личеше, че е силно пребледняла.
— Госпожице Фериде — каза тя, — тук идвам по молба на моя стара приятелка, но не предполагах, че задачата, с която се нагърбих, ще бъде толкова трудна. Преди малко настоявах да ви видя, а сега просто искам да избягам.
Цялото ми тяло бе обхванато от тръпки. Сърцето ми биеше силно. Но почувствах, че ако не проявя малко по-голяма смелост, жената ще направи това, което каза — ще избяга.
— Дългът си е дълг, госпожо — казах аз, като се мъчех да бъда колкото може по-спокойна. — Бъдете по-решителна. Вашата приятелка познава ли ме?
— Не. По-точно не ви е виждала. Само знае, че сте годеница на Кямран бей.
— Тя познава ли Кямран бей?
Мълчание.
Не ми останаха сили да я разпитвам повече. Въпреки че в тази минута бях любопитна до смърт, струва ми се, че нямаше да я спра, ако тя наистина бе решила да си тръгне.
— Чуйте ме, госпожице Фериде. Вие не разбирате защо замълчах. Очаквах да се срещна с една зряла девойка, а виждам почти ученичка. Страхувам се, че ще ви причиня голяма мъка. Затова се колебая.
От държането на тази непозната жена личеше, че тя ме съжалява. Това засегна моето самолюбие и възвърна силите ми.
Станах от пейката, облегнах се с гръб на дървото, което беше пред мен, сложих ръце на гърдите си и отговорих спокойно, дори с достойнство:
— Не би трябвало да се колебаете заради задължението, което сте поели. Виждам, че имате да ми кажете нещо важно. Затова ще бъде по-добре да оставим настрана сантименталностите и да говорим открито.
Моето храбро държане помогна на жената да се посъвземе и тя попита:
— Много ли обичате Кямран бей?
— Не виждам какво общо имате вие с това, госпожо.
— Може би има, госпожице Фериде.
— Казах ви предварително, госпожо, че ако не говорим открито, няма да стигнем доникъде.
— Добре, нека бъде тъй. Задължена съм да ви съобщя, че една друга жена също обича Кямран бей.
— Възможно е, госпожо. Кямран е младеж с много достойнства. Не виждам нищо чудно в това, че до него се домогва и друга жена.
Много добре разбирах, че в тази спокойна и прекрасна лятна нощ, когато не трепваше нито един листец, приближаваше неочаквана буря, но бях готова да я посрещна, без да разбирам откъде намерих сила за това.
В последните думи, които казах на жената, имаше дори малко ирония. От това, че жената се надигна, без да стане от мястото си, оправи с нервно движение краищата на наметалото и се хвана за дъските на пейката, разбрах, че и тя е решила вече да приключи с тази работа. Тя заговори бързо като някакъв автомат, с равен глух глас.