Баба ми често посещавала Военното министерство и началниците на татко, плачела и се вайкала, но молбите й не давали никакъв резултат.
Най-после, когато болестта на мама напреднала много, баща ми поискал един месец отпуск, за да я заведе в Истанбул, и тръгнал на път, преди да получи отговор.
Помня как прекосихме пустинята, настанени в махфе4.
Морето на Бейрут като че ли подейства благотворно на майка ми. В дома, в който отседнахме като гости, тя ме постави да седна на нейното легло, за да вчеше косата ми, и като видя, че ръцете ми са мръсни, а копчетата скъсани, склони глава на гърдите ми и заплака.
Един ден тя съвсем стана на крака, извади от сандъка нови дрехи и се облече. Надвечер слязохме надолу, за да посрещнем татко. Той живее в моите спомени като суров войник, с малко див характер. Но никога няма да забравя как той започна да тича от радост и как плака, като хвана майка ми за ръцете, сякаш тя бе току-що проходило дете.
Този ден беше последният, който прекарахме заедно. На другия ден намерили майка ми мъртва край отворения сандък, с глава, оборена върху вързоп бельо, и петно кръв на устните й.
Едно шестгодишно дете би трябвало да проумява много неща. Но аз, кой знае защо, не разбрах нищо. Домът, в който пребивавахме, имаше доста обитатели. Помня, че много дни наред се боричках с децата в една голяма градина, че се разхождахме заедно с Хюсеин из улиците, по брега на морето, посещавахме места, които със своите извисяващи се кубета приличаха на дворове на джамии.
След като оставил майка ми в чужда земя, татко не сметнал за нужно да се върне в Истанбул… Изглежда, че му било малко неудобно да се срещне с баба и с лелите ми. Но той сметнал за свой дълг да ме изпрати при тях. Освен това очевидно е имал предвид и невъзможността да възпитава в казармата, сред войници, дъщеря, която расте с всеки изминат ден.
В Истанбул ме заведе нашият ординарец Хюсеин.
Един луксозен параход, едно момиченце в ръцете на неугледен войник арабин… Кой знае колко мизерна и тъжна се е сторила тази картина на много хора в парахода! Но положително нямаше да съм толкова щастлива, ако бях пътувала с когото и да е другиго освен с Хюсеин.
В горичката зад нашата вила имаше каменен басейн, украсен със статуя на голо момче, ръцете на което бяха откъснати от раменете.
В първите дни на пристигането ми тази счупена статуя, почерняла от слънцето и влагата, ми напомняше сакато момче от пустинята. Трябва да е било есен, защото зеленикавите води на басейна бяха покрити с почервенели листа. Като наблюдавах тези листа, забелязах, че под тях шарят няколко червени рибки, и нагазих във водата на басейна с новите си обувки и копринената рокля, която баба ми беше ушила с такова старание.
Наоколо отекнаха писъци. Докато се опомня, моите лели ме грабнаха, занесоха ме горе и сменяха дрехите ми, като едновременно ми се караха и ме целуваха.
Уплашена от писъците и от тревогата, която се дигна, вече не смеех да влизам в басейна, а започвах да лягам по корем върху чакъла на брега и навеждах лицето си близо над водата.
Един ден пак лежах на края на басейна и с увлечение наблюдавах рибите. Картината е още пред очите ми, като че е било днес. Баба ми беше седнала зад мен на една градинска пейка, с обичайното си черно покривало, което никога не сваляше от главата си, а до нея Хюсеин бе застанал на колене така, като че ли се молеше на аллаха. Тихичко си говореха нещо. Вероятно са говорили на турски, защото не разбирах нищо от думите им. Но интонацията и погледите, които хвърляха от време на време към мен, ме накараха да се усъмня. Наострих уши като заек. Престанах да гледам червените рибки, скупчени около трохите, които отхапвах зъби от геврека и пусках във водата, и започнах да следя отраженията на баба и Хюсеин на дъното на басейна. Хюсеин ме гледаше и бършеше очите си с кърпа. Децата понякога имат чудна интуиция, твърде развита за годините им.
Този разговор насаме ми миришеше на съзаклятие. Щяха да отделят Хюсеин от мен.
Защо? Възрастта не ми позволяваше да проумявам подробностите, но разбирах съвсем ясно, че тази раздяла е тъй непредотвратимо нещастие като залеза на слънцето, когато настъпи определеният час, като валежа на дъжда.
През нощта отворих неочаквано очи в детското си креватче, прилепено до леглото на баба. Червеното нощно кандилце, което гореше над главите ни, беше угаснало. Но стаята бе обляна от бялата светлина на луната, чиито лъчи проникваха през прозореца. Не ми се спеше. Изпитвах непоносима мъка. По някое време се надигнах на лакти, погледнах към баба и като се уверих, че спи, лекичко се измъкнах от леглото и излязох от стаята на пръсти. Не се плашех като другите деца от тъмнината и самотата. Слязох бавно по дървеното стълбище в коридора, като при всяко скърцане на стъпалата се спирах с предпазливостта на възрастен.