Непознатата жена извика още нещо след мен, но повече не я слушах и с бързи крачки се изгубих между дърветата.
Не знам колко време е чакал Кямран при камъка, който никога вече няма да стане свидетел на едно помирение между нас. Но когато, уморен от чакане, той е влязъл в стаята ми, положително е бил слисан, след като е видял върху масата следните няколко реда, нахвърлени върху лист от ученическа тетрадка:
„Кямран бей ефенди, научих за твоя роман с «жълтото цвете». Няма да се видим никога вече. Мразя те!
Втора част
Б., септември 19.. г.
— От деня на пристигането си ден и нощ пишеш ли, пишеш. Няма ли край това писане! Да кажа писмо, не е. Писмо не се пише в тетрадка. Да кажа книга, пак не е. Знам, че книгите се пишат от белобради учени. А ти си още съвсем мъничка. Какво тогава пишеш така без почивка?
Този въпрос ми зададе старият камериер в хотела, Хаджи Калфа. Повече от час той бърса дъските в коридора, като си тананикаше някаква песен, но се умори и дойде да размени с мен „две приказки“, както казва той.
Като видях външния вид на Хаджи Калфа, не можах да се стърпя и започнах да се смея с висок глас.
— Каква е тази премяна, Хаджи Калфа?
Хаджи Калфа, който редовно ходеше с бяла престилка, днес беше навлякъл старомодна широка риза, а в ръката си държеше голяма тояга, за да не пада, когато търка дъските с босите си крака.
— Какво да се прави? Щом вършим женска работа, редно е да облечем и женски дрехи — отговори той.
Като изключим изстрадалата жена от съседната стая, с която от време на време разменяме по някоя приказка, Хаджи Калфа е единственият човек, който влиза в стаята ми. През първите дни той изпитваше неудобство. Когато се налагаше да влезе по някоя работа, той почукваше на вратата и предупреждаваше:
— Аз съм, учителко, покрий си лицето!
— Хайде де, Хаджи Калфа, нямаш ли друга работа, за бога? Какви са тези официалности? — присмивах се аз.
Той мръщеше и без това намръщеното си лице и ми се караше:
— Нее! Не е така, както я мислиш. При „мухаддератите“14 на исляма не може да се влиза току-така.
„Мухаддерат“ вероятно значеше жена или нещо подобно. Но моята учителска гордост не ми позволяваше да питам Хаджи Калфа какво точно означава тази дума. Впрочем след като му се присмивах доста дълго време, Хаджи Калфа разбра безсмислеността на тази учтивост. Сега вече, когато реши да дойде, той чука на вратата ми и влиза без предупреждение.
Хаджи Калфа първо реши да се разсърди, че му се присмивам, но се отказа от намерението си.
— Правиш го нарочно, за да ме ядосваш, но няма да се ядосвам — каза той и като помълча малко, добави със странна тъга в очите: — Толкова много скучаеш в тази стая, че сякаш си птиче в клетка. Пошегувай се малко, посмей се, това не вреди. Ако станем още по-добри приятели, мога да ти поиграя малко, че да се поразвесели сърцето ти?
Не беше възможно да му обясня какво пиша.
— Почеркът ми е невъзможно лош, Хаджи Калфа, затуй се упражнявам в краснопис — рекох аз. — Когато започнат уроците, да не се червя пред децата.
Хаджи Калфа се облегна на тоягата си, сякаш позираше пред фотограф, и отговори с приятно усмихнати очи:
— Ти да не мислиш, че лъжеш деца? Знаеш ли колко пролети е видял Хаджи Калфа? Има хора, които пишат сюлюс15 като калиграфи, но написаното от тях пет пари не чини. А има хора, които драскат едни заврънкулки и куки, прилични на мравешки крака, но каквото излезе, от тях излиза. Знаеш ли колко подметки съм скъсал из разни учреждения, какви чиновници съм виждал? Ти имаш някаква мъка, нещо те измъчва, но как да е, това не е моя работа. Само едно ще ти кажа: когато пишеш, гледай да не си цапаш пръстите. Виж, това вече наистина е срамно пред децата. Хайде, сега ти пиши, а пък аз да хвана четката и да измия дъските.
След като изпратих Хаджи Калфа, отново седнах на масата, но не можах да работя повече. Някои негови думи ме накараха да се замисля.
Той имаше право. Щом вече съм възрастна и на туй отгоре учителка, която един ден ще започне да преподава, трябва да се помъча да залича в себе си всички следи и прояви на детинството. Какви са наистина тези мастилени петна по пръстите и дори по устните ми, макар че Хаджи Калфа не каза нищо за тях? Не се ли дължи донякъде на тези петна обстоятелството, че особено вечер, когато пиша дневника си, се пренасям честичко в училище и си представям, че лицата, които никога вече няма да видя, обикалят около мен?
В главата ми се е загнездила още една мисъл на Хаджи Калфа: „Ти скучаеш в тази стая толкова много, че сякаш си птиче в клетка…“