Не е правилно да ме сравняват с птиче в клетка особено днес, когато най-после съм се освободила от всички клетки. Освен това думата „птиче“ изразява стремеж да се съживи някогашната Чучулига, която е паднала с пречупени криле и затворен клюн. Ако Хаджи Калфа продължава да говори така и занапред, страхувам се, че ще си развалим отношенията.
Впрочем трябва да направя последни усилия, за да не остане дневникът ми незавършен. Налага се да се върна още веднъж в онзи отвратителен свят, на който обърнах гръб.
Онази вечер след разговора с непознатата жена тръгнах към стаята си. В преддверието срещнах леля си и се помъчих да се скрия в някой тъмен ъгъл. Но тя ме забеляза и попита:
— Кой е? Ти ли си, Фериде? Защо се криеш?
Застанах срещу нея, без да отговоря. Лицата ни не се различаваха в тъмнината.
— Защо не отидеш в градината?
Премълчах.
— Пак някоя лудория?
Някаква невидима ръка сякаш стискаше гърлото ми и ме задушаваше.
— Лельо — казах аз.
Ако в тази минута леля беше казала една ласкава дума, ако беше докоснала лекичко бузата и погалила косата ми, щях да се хвърля в нейните обятия и може би да й разкажа всичко.
Но тя не разбра моето състояние.
— Какво те измъчва пак, Фериде? — каза тя.
Леля казваше това винаги, когато исках нещо от нея. Но тази вечер ми се стори, че с тези думи леля искаше да каже: „Стига вече, Фериде!“
— Нищо, лельо — отговорих аз, — разреши ми да те целуна.
Все пак тя ми беше вместо майка. Не исках да се разделя с нея, преди да я целуна за последен път.
Без да дочакам отговор, аз я хванах за ръцете и целувах в тъмното страните и очите й.
Стаята ми беше в пълно безредие. По столовете бяха нахвърляни дрехи. От издърпаните чекмеджета на скрина висеше всякакво бельо. Човек, който е намислил да направи това, на което бях решена аз, би трябвало да се срамува, че оставя стаята след себе си така разпиляна, като някоя ученичка. Но нямах друг избор, бързах.
Като се страхувах, че ще дойдат в стаята, ако видят светлина в прозореца ми, аз издрасках в тъмнината почти пипнешком няколко реда, които трябваше да оставя на Кямран.
После отворих чекмеджето, извадих дипломата си, вързана с червена панделка, няколко вещи, които бяха скъп спомен за мен, една-две скромни скъпоценности, като пръстени и обеци, останали от майка ми, и ги натиках в ученическия си куфар.
През това време си мислех, че така постъпват хранениците, които бягат от чужд дом, и горчиво се усмихвах.
Къде ще отида? Върху този въпрос започнах да мисля едва когато излязох на улицата. Да, къде щях да отида? Утре ще е лесно. В главата си имах някакъв смътен план. Главното беше да прекарам тази нощ. Къде можех да се подслоня в този нощен час? Макар че бях готова на всичко, не можех да скитам цяла нощ с куфара в ръка. След малко щеше да се надигне вълна на паника във вилата. Възможно беше да не се обърнат към полицията защото се страхуваха от скандал. Но сигурно е, че наоколо щяха да тръгнат групи за претърсване. Опасно беше да се пътува с влак, параход и дори с кола. Щяха да ме открият веднага. Вярно е, че те нямаха право да върнат насила в този дом един човек, който е решил да живее по своя воля. Но щяха да вземат моето решение за детско безразсъдство, за прищявка на едно разглезено момиче и напразно щяха да мъчат и мен, и себе си.
Знаех какво писмо трябва да напиша утре на леля, за да ги накарам не само да се откажат от това си намерение, но и да се зарекат да не споменават името ми въобще. Но къде щях да прекарам тази нощ?
Най-напред си помислих за някои приятелки, които живееха в околните вили. Те положително щяха да ме посрещнат добре. Но това, което правех, беше малко или много скандално. Може би щеше да им се стори неестествено да подслонят в своя дом макар и за една нощ момиче, изпаднало в моето положение. И после трябваше да обясня някак това необичайно положение. Чувствах, че ще ми бъде тежко да се обяснявам пред чужди хора и да слушам техните съвети. Най-после първите имена, които минаха през ума ми, естествено щяха лесно да минат през ума и на домашните ми и те щяха да ме потърсят най-напред именно при тях. Щяха ли родителите на приятелките ми само от уважение към мен да отговорят на моите близки, дошли да ме търсят с тревога посред нощ: „Не, няма я тук!“
Главното шосе, което води към гарата, ми се стори опасно, затова свърнах по пътя за Ичеренкьой. Мракът се сгъстяваше все повече и повече. Обърках се и започнах да губя самообладание, но в този миг ми дойде наум спасителна идея. Спомних си за една преселничка, която преди десет години беше кърмила детето на мои роднини. Тя живееше в Сахраиджедит и често се отбиваше в нашата вила.