Миналата година, когато се връщахме от една дълга вечерна разходка, се отбихме у тях и почивахме около половин час в градината им. Аз често й давах вехтите си дрехи и тя ме уважаваше много. Тази нощ можех да прекарам у тях и никой нямаше да се сети да ме потърси там.
По пътя мина кола, карана от преселник. Отначало ми се дощя да я спра, но след това размислих и реших, че това ще бъде опасно, пък и не разполагах с дребни пари.
Нямах друг изход и тръгнах пеш по пътя, който води към Сахраиджедит. Видех ли някоя сянка в мрака, чуех ли шум от стъпки, замръзвах на мястото си и цяла треперех от страх. Кой не би се отнесъл със съмнение към жена, която броди самичка посред нощ по безлюдните пътища? За щастие наоколо нямаше жива душа. Само когато минавах край едно лозе, преодолях малка опасност. Насреща ми се зададоха няколко пияни мъже, които пееха. С един скок се прехвърлих зад ниския плет на лозето и се скрих там, докато отминат. Ако в лозето се беше оказало куче, лошо щях да си изпатя.
След това по улица Сахраиджедит се натъкнах на нощен пазач, който уморено влачеше тоягата си по калдъръма. Но по щастлива случайност човекът сви в една странична улица, без да ме забележи.
Дойката и старият й мъж останаха слисани, когато ме видяха. Разказах им, без да ми мигне окото, история, която бях измислила по пътя:
— Идвахме с по-големия ми чичо от Юскюдар. Наблизо се счупи колелото на колата. Не можехме да намерим друга кола в този късен час и тръгнахме пеша. Отдалеч видяхме, че вашият прозорец свети. „Хайде, Фериде — каза чичо, — те са наши хора. Ти остани да преспиш у дойката, а аз ще ида у един приятел.“
Искрено казано, разказът ми не беше много убедителен дори за тези наивни хорица, но за тях беше такава голяма чест да приютят за една нощ в дома си малката госпожица, че приеха безрезервно казаното от мен.
Бедната дойка, когато на другата сутрин е намерила празно и недокоснато ухаещото на полски цветя чисто легло, което бе приготвила за мен, положително е разбрала каква е работата, но вече е било късно, птичката е отлетяла.
През онази нощ изгасих лампата и разработих подробен план, като съзерцавах мрака в стаята на дойката.
Важно място в този план заемаше моята диплома, която мислех, че няма да ми послужи за нищо, че ще остане превързана с червената панделка в един ъгъл на скрина и ще жълтее от времето. Цялата ми надежда сега беше в това късче хартия, за което са ми казвали, че е много ценно. То щеше да ми послужи да заема преподавателско място в някой анадолски вилает и да прекарам живота си весело и щастливо сред деца.
Докато напусна Истанбул, реших да се крия в дома на Гюлмисал Калфа, която живееше в Еюбсултан. Гюлмисал Калфа беше дойка на майка ми. Когато мама се оженила, дойката била дадена за помощничка на една стара надзирателка в Еюб.
Тя обичаше много майка ми, но с лелите ми не беше в добри отношения. Докато баба беше жива, тя идваше от време на време във вилата и ми носеше шарени играчки от Еюб. Но след нейната смърт престана да идва и моите лели повече не споменаваха дори името й. Не знам каква е причината за това, но ми се струва, че се бяха скарали.
Във всеки случай за мен в Истанбул нямаше по-сигурна квартира от дома на Гюлмисал Калфа.
Когато леля ми щеше да получи писмото, което вече беше узряло в главата ми, тя нямаше да може да направи нищо друго, освен да плаче. Що се касае до онзи подлец, все пак и той е човек. Дори да откриеше следите ми, той нямаше да посмее да застане пред мен.
Сутринта, когато отидох у Гюлмисал, намерих пътната врата открехната. Наметнала забрадка върху къносаните си коси и обула налъми на бос крак, тя миеше каменния двор.
Застанах на вратата и започнах да я наблюдавам безмълвно. Лицето ми беше плътно закрито и тя ме гледаше учудена с угасналите си сини очи, без да ме познае.
— Какво обичате, ханъм? — попита Гюлмисал.
— Не ме ли позна, дойке? — попитах аз, след като преглътнах един-два пъти.
Гласът ми я порази. Тя сякаш се изплаши, отстъпи назад.
— Всемогъщи, всемогъщи аллах! — пошепна тя и добави: — Открий си лицето, ханъм!
Оставих куфара на мокрите камъни и вдигнах воала от лицето си. От гърдите на Гюлмисал Калфа се изтръгна глух стон:
— Гюзиде, моята Гюзиде дошла! Ах, дъще…
Тя ме прегръщаше със слабите си ръце, чиито вени бяха изпъкнали, и ридаеше. От очите й течаха сълзи като ручей.
— Ах дъще, ах, дъще…
Разбрах причината на нейното силно вълнение. Много пъти са ми казвали, че с течение на времето все повече и повече съм приличала на майка си. „И лицето й е същото, и гласът й е същият като на Гюзиде, когато беше на двадесет години. Не мога да слушам Фериде, без да плача“, казваше една стара приятелка, която не можеше да забрави мама.