Сега с Гюлмисал Калфа се беше случило същото. Никой преди тази стара черкезка не би могъл да ми покаже, че плачът може да бъде толкова хубав.
Помня майка си смътно. Нейният образ е замъглен в моето въображение като избеляла снимка с неясни очертания, престояла дълго в някоя изоставена стая и покрита с дебел слой прах. Този образ до днес не ми е причинявал ни мъка, ни радост.
Но докато бедната Гюлмисал Калфа, която в своето съзнание не можеше да различи мен от майка ми, ридаеше и повтаряше „Моя Гюзиде“, в душата ми стана нещо непонятно. Майка ми оживя пред мен, споменът за нейната смърт изгори като жив въглен сърцето ми и заплаках горчиво: „Мамо, майчице!“
Бедната Гюлмисал Калфа се зае да утешава мен и забрави своята мъка.
Попитах я през сълзи:
— Гюлмисал Калфа, майка ми много ли приличаше на мен?
— Много, дъще. Когато те видях, просто се обърках, помислих, че виждам нея. Дано живееш толкова дълго, колкото е много нейната пръст.
Докато ме събличаше като малко дете в стаята, която гледаше към каменния двор, старата жена все още продължаваше да хълца.
Никога няма да забравя радостта на първите часове, които прекарах в нейната малка стаичка с батистени пердета. След като ме съблече, тя ме положи на дървеното легло, покрито с тънка материя, постави главата ми на коленете си и започна да разказва за мама, като милваше челото и косите ми.
Разказа един след друг всичките си спомени, като започна от момента, в който за първи път е взела на ръце новороденото, загърнато в синя пелена, и свърши с деня, в който са се разделили.
После, когато дойде моят ред, аз също й разказах всичко, което преживях, така както си е било. Гюлмисал Калфа се усмихваше на моя разказ, сякаш слушаше някоя детска приказка, и въздишаше често, като повтаряше: „Ах, детето ми.“ Но когато й разказах как съм избягала от вилата предната нощ и заявих, че няма да се върна там до самата си смърт, тя се разтревожи и каза:
— Фериде, постъпила си като дете. Кямран бей е млад и още неопитен. Ще се разкае и няма да постъпва повече така…
Не можех да й докажа, че имам право да се възмущавам.
— Гюлмисал Калфа — казах накрая аз, — не си блъскай напразно главата. Ще остана при теб само два-три дни и след това ще замина в друг град, където ще работя за прехраната си.
Когато казах това, очите на бедната женица се насълзиха, тя започна да милва ръцете ми, да ги притиска към бузите си, да ги поднася към устните си и да говори:
— Как ще се справят тези малки ръчички?
Сложих Гюлмисал на коленете си, започнах лекичко да я люшкам, да милвам набръчканите й бузи и да й разказвам, че засега ръцете ми не ги грози особена опасност, че няма да правят нищо друго освен това, да дърпат понякога ушите на някое немирно дете.
Разказвах така весело как ще преподавам и какво ще правя в Анадола16, че в края на краищата моят възторг се предаде и на нея. Тя смъкна от лавицата на стената обвития в зелен копринен плат малък коран и се закле над него, че няма да ме издаде на никого, докато съм нейна гостенка, че ако дойде да ме търси някой, ще го върне още от вратата.
Този ден с Гюсмисал Калфа се занимавахме с домакинска работа чак до вечерта. Досега бях яла само наготово. Не ми се бе случвало дори да сваря яйце. Сега вече това трябваше да се промени. Отсега нататък нямаше да имам готвач или прислужник. Докато Гюлмисал Калфа бе на мое разположение, трябваше да науча от нея как се готви, как се мият чинии, как се пере и дори, колкото и да ме е срам да го кажа, как се шие разпрано и как се кърпят чорапи.
Събух обувките и чорапите си и веднага се залових за работа. Без да обръщам внимание на протестите и вайканията на Гюлмисал Калфа, извадих няколко кофи от кладенеца, измих или по-скоро наплисках дъските с вода. След това седнах с нея при кладенеца и чистих зеленчук.
С какво пренебрежение се отнасяме към чистенето на зеленчука, но колко трудна работа се оказа! Гюлмисал Калфа викаше отчаяно, докато гледаше как беля картофите:
— Дъще, та ти хвърляш половината с обелките!
Започнах да внимавам, наблюдавах по-добре и казвах:
— Вярно, така е, Гюлмисал Калфа. Ако не ми го беше казала, щях да хвърлям половината от картофите, които ще купувам с цената на толкова труд, без да забележа, чак до края на живота си.
Бях поставила до себе си малък бележник, за да записвам всичко, което науча от нея.
— Дойке, колко куруша струва един картоф? И колко сантиметра най-много трябва да бъдат обелките им? — питах от време на време и разсмивах Гюлмисал с подобни въпроси.
16
Според съответните норми държавните служители в Турция са задължени да работят определено време в провинцията, преди да бъдат назначени на пост, където желаят.