За пръв път в живота си виждах разгневен човек да се успокоява толкова бързо. Божичко, какви различни характери имат тези чиновници!
Синеоката учителка разказа с две думи моето положение.
— Много добре, дете, много добре. Заповядай, седни тук — каза той с ласкава усмивка.
Необходими бяха най-малко хиляда свидетели, за да повярва някой, че този кротък като агънце човек е онзи същият, който преди малко изля кафето си през прозореца, разтърси стария прислужник като някое черничево дърво и го изхвърли навън.
— Я си отвори очите, да те видя, дете. Ооо! На колко години си?
— Скоро ще навършва двадесет, господине.
— Странно. Както и да е. Но ти не бива да работиш в провинцията. За тебе е много опасно.
— Защо, господине?
— Как защо, дете. Причината е ясна.
Началникът се смееше, правеше някакви знаци на Наиме ханъм, като сочеше лицето ми, но все не казваше коя е тази ясна причина.
— Не мога да кажа повече. Ти, като жена, можеш да й обясниш по-добре, госпожо Наиме — каза той най-после, като намигаше на синеоката жена. След това заклати брада на две страни и добави сякаш на себе си: — Ах, знаеш ли какви опасни негодници има в провинцията?
— Не зная, господине. Какви са тези негодници? — попитах с наивно учудване и добавих: — Но вие можете да ми измислите място там, където ги няма.
Началникът започна да се смее още по-високо, като се пляскаше с ръце по коленете:
— Еее, това наистина е чудесно!
Аз обиквам или намразвам хората от пръв поглед. Не си спомням нито един случай досега, при който първото ми чувство да се е променило.
Не знам защо, но изведнъж обикнах този човек. Особено симпатична беше брадата му — наполовина бяла и наполовина черна. Обърне ли лицето си надясно, пред вас се появява един почти млад човек, обърне ли го наляво, този човек изчезва изведнъж и вместо него започва да ми се усмихва белобрад старец.
— Тази година ли завършихте института, дете?
— Не, не завърших институт. Дипломирана съм от Дам де Сион18.
— Какво е това училище?
Разказах за училището надълго и нашироко и му подадох дипломата си. Очевидно той не знаеше френски, но за да не се изложи, внимателно разгледа документа от всички страни.
— Чудесно, превъзходно!
— Драги господине — обърна се интимно към него Наиме ханъм, — вие обичате да правите добрини, не връщайте това момиче с празни ръце.
Началникът се замисли, като въсеше вежди и подръпваше брадата си.
— Много добре, но ми се струва, че нашите не признават дипломите на това училище.
После той удари масата с ръка, като че ли изведнъж се бе сетил за нещо:
— Дете, ти вероятно искаш преподавателско място по френски език в някоя прогимназия в Истанбул. Ще ти кажа какво трябва да направиш. Ще отидеш право в Истанбулската инспекция по просветата…
— В никакъв случай не искам да остана в Истанбул. На всяка цена искам да отида в някой вилает — прекъснах го аз.
— Ама че го каза! — възкликна изумен началникът. — За пръв път виждам учителка, която иска да отиде доброволно в Анадола. Ти знаеш ли колко ни е трудно да изпращаме учителите вън от Истанбул? Какво ще кажеш, Наиме ханъм?
Събудих подозренията на началника. Той започна да ме разпитва хитро и да ми задава въпроси за моето семейство. Видях се в чудо, докато го склоня.
Най-после той извика, без да става от мястото си:
— Шахаб ефенди!
На вратата се появи дребничък и хилав млад мъж.
— Виж какво, Шахаб ефенди, иди с това момиче. Тя иска да стане учителка в Анадола. Напиши една чернова на молба и ми я донеси.
Смятах въпроса почти за решен. Искаше ми се да се хвърля на врата на началника и да го целуна по бялата брада. Шахаб ефенди ме настани до една маса, която беше в голям безпорядък, започна да ме разпитва за разни неща, които му бяха необходими за написване на черновата, и да отбелязва отговорите ми върху късче хартия. Този бедно облечен чиновник с болнаво лице имаше срамежлив и уплашен вид. Когато ме поглеждаше при задаване на въпросите, клепачите му потрепваха.
Двама писари на средна възраст, които бяха застанали прави до прозореца и тихо разговаряха помежду си, поглеждаха от време на време крадешком към нас.
— Шахаб, ти днес доста си изморен. Остави тази молба, ние ще я напишем — каза единият от тях.
Но мирува ли моят език, да го вземат мътните, особено когато съм в настроение?
— Изглежда, че в това учреждение се пазите взаимно — казах ни в клин, ни в ръкав.
Шахаб ефенди се изчерви като рак и наведе глава. Дали не бях изтърсила някоя глупост? Ония на прозореца се смееха. Не чух добре какво си казаха, но до слуха ми достигнаха думите на единия: „Тази учителка е доста нахална и отракана.“ Какво значеха тези думи? Какво искаха да кажат господата?
18
Notre Dame de Sion — Женска католическа конгрегация, създадена през 1843 г. с цел да превръща евреите в католици. Конгрегацията е организирала между другото и женски пансиони и домове за сираци от всички националности. Първият пансион в Турция е открит през 1856 г.