Взех един от бонбоните на дребничкия писар я го поднесох към устата си. И в този миг от очите ми бликнаха сълзи. Защо плачех така, не зная. Колкото се мъчех да се овладея, толкова повече напираха сълзите и задушаваха гърдите ми. Неволно грабнах кутията и я хвърлих в морето през малкото прозорче на кабината, сякаш безпричинната ми мъка се дължеше на тези бонбони.
Да, не би могло да има нищо по-безсмислено от тези сълзи. И все пак дори сега, когато пиша тези редове, през ресниците ми се процеждат сълзи, падат върху хартията на тетрадката пред мен и образуват набъбнали мокри петна по нея.
Дали това не е от дъжда, който вали навън тихо и безшумно? Как ли изглежда сега Истанбул? Дали и там вали дъжд? А може би градината в Козятаъ сега се къпе в сребърни лунни лъчи?
О, Кямран, мразя те, мразя и местата, където живееш!
Когато се събудих тази сутрин, видях, че дъждът, който валя в продължение на много дни, е спрял. Облаците се бяха разпилели. Само на места, под високите планински върхове, които се виждаха от моя прозорец, димеше тънък слой мъгла.
Снощи съм забравила да затворя прозореца, преди да си легна. Слънчевите лъчи, които падаха върху покривката на леглото и върху косите ми, трептяха като жълти златни люспи и тихият утринен вятър ги пилееше.
През тези пет дни бях доста разстроена. Събудих се по някое време през нощта и усетих, че бузите ми са мокри като осланени листа. Възглавницата също беше мокра. Бях плакала! А сега няколкото слънчеви лъча ме изпълниха с радост, събудиха надежди в мен и придадоха на тялото ми онази лекота, с която се събуждах всяко пролетно утро в училищния пансион.
Невъзможно беше днешният ден да не ми донесе някоя приятна вест. Вече не се боях от нищо. Скочих с радост от леглото си, застанах пред малката старомодна мивка и започнах да се мия.
Тръснах глава също като птичка, която току-що е гмурнала главичката си в някоя чиста локва, а пръските летяха наоколо и падаха върху огледалото пред мен.
На вратата се почука лекичко и се разнесе гласът на Хаджи Калфа:
— Добро утро, госпожице учителко, тази сутрин пак си подранила.
— Бонжур, Хаджи Калфа, вярно е. Как разбра, че съм се събудила? — отвърнах весело.
Хаджи Калфа се засмя:
— Ами че от одеве си подсвиркаш като някоя птичка!
Наистина и аз самата започвам да вярвам, че имам някаква прилика с птиците.
— Да ти донеса ли закуската?
— Не може ли да не закуся днес?
Гласът му този път прозвуча сърдито:
— Не, не може. Не позволявам. Нито излизаш, нито се забавляваш, само си седиш в стаята като някой затворник. Ако отгоре на това решиш и да не се храниш, ще заприличаш на съседката отсреща.
За да не чуе въпросната съседка последните му думи, Хаджи Калфа сложи устата си на ключалката и понижи глас.
Колко добри приятели станахме с този Хаджи Калфа! Първата сутрин се облякох веднага щом се събудих, взех чантата си под мишница и заскачах надолу по стъпалата на хотела. Хаджи Калфа, застанал при малкия басейн с обичайната си бяла престилка, чистеше едно наргиле.
— Здравей, Фериде ханъм, защо си станала толкова рано? Мислех, че си уморена от пътя и ще спиш до обяд — каза Хаджи Калфа така непринудено, сякаш бяхме приятели кой знае откога.
— Нима е възможно? Може ли учителка, която има служебни задължения, да спи до обяд? — отговорих аз засмяно.
Хаджи Калфа остави наргилето и сложи ръце на кръста си.
— Гледай я ти нея! — засмя се той. — Самата тя още е дете, а запрашила към училището да учи децата.
В онази минута, когато получих заповедта за назначение от Министерството на просветата, се бях заклела, че ще престана да върша детинщини. Но Хаджи Калфа се държеше така, като че говореше с дете. Затова аз също като децата подхвърлих чантата си като топка във въздуха и отново я хванах.
Това окончателно развесели Хаджи Калфа. Той плесна с ръце и започна да се смее високо:
— Нима е лъжа? Ти самата си още дете!
Не знам доколко е правилно да бъда толкова интимна с един камериер, но и аз прихнах да се смея и започнахме да говорим за това-онова.
Хаджи Калфа за нищо на света не искаше да ме пусне на училище, без да съм закусила.