Колежките бяха положили Хурие ханъм по гръб и мокреха лицето й с напоена с вода и оцет кърпа. Разкопчаха яката на фланелата й и започнаха да разтриват гърдите й, по които имаше червени петънца, причинени от бълхи.
Стоях в единия ъгъл на стаята с чанта в ръка, гледах объркана и не знаех какво да правя.
Учителката, която преди малко разгони децата пред вратата, ме погледна сърдито над очилата си и каза:
— Просто съм изумена от твоята нечовечност, дете! И още се смееш!
Тя имаше право. За съжаление бях се усмихнала неволно. Откъде да знаеше тази жена, че се присмивам не на нея, а на моята обърканост?
Оказа се, че се смея не само аз. Смееше се и една висока млада учителка с черни остри очи. Тя се доближи до мен и ми прошепна:
— Тези, които не я познават, биха помислили, че мъжът й се е оженил повторно и е довел в къщи още една жена. Това не е припадък. Кълна се, че го прави от злоба.
Хурие ханъм беше отворила очи. По носа и по бузите й се стичаше вода. Тя шумно се оригваше, сякаш в стомаха й се взривяваше барут, и клатеше глава на две страни.
— Ах, приятелки, какво става с мене? Това ли трябваше да ми се случи на моите години? — викаше тя, като постепенно повишаваше глас.
„Език мой, враг мой“ — казват хората. Отново проявих несъобразителност. В желанието си да бъда учтива, попитах съвсем неуместно: „По-добре ли сте сега?“ Защо ми трябваше да питам? Хурие ханъм избухна. Каза ми какво ли не: била съм посегнала на живота й, и отгоре на това съм питала как е, какво безочие, безсрамие и невъзпитание било това от моя страна.
Спотаих се в един ъгъл и затворих очи от срам. Учителките напразно полагаха усилия да успокоят Хурие ханъм. Тя крещеше все по-силно и по-силно и редеше думи, които не трябва да се изговарят не само в една средищна прогимназия, но и в най-затънтената улица. По лицето ми се познавало що за стока съм била, за да й взема хляба от ръката, кой знае в министерството с колко души…
Пред очите ми причерня, тялото ми беше ледено, зъбите ми тракаха. Най-лошото бе, че другите учителки се държаха така, сякаш я оправдаваха.
Изведнъж на масата сред стаята се стовари нечий юмрук, от който издрънчаха чашите и гарафите.
Това бе направено от младата учителка с черните остри очи, която преди малко се беше смяла заедно с мен. Сега тя приличаше на разярена лъвица.
— Госпожо, каква директорка сте вие? — викаше тя пламенно. Гласът й ставаше все по-висок и по-хубав. — Как позволявате тази жена да посяга на добродетелта на една учителка? Къде се намираме? Ако й позволите да каже само още една дума, ще влача по съдилищата не нея, а вас. Къде мисли, че се намира тази жена?
Тя тропна с крак и се нахвърли върху другите учителки:
— Браво на вас, колежки, много добре. Значи, вие можете с усмивка да слушате тук, в училището, обидни думи, отправени към ваша колежка, така ли?
Само за миг в стаята се възцари пълна тишина. Но Хурие ханъм, която разбра, че ще остане сама, започна отново да припада и да плаче. Изглежда, че вече беше дошло време за влизане в час. Учителките награбиха тетрадки, учебници, кошчета за ръкоделие и напуснаха стаята.
— Чакам ви в моя кабинет — каза директорката и излезе.
След малко в стаята останахме само двете с девойката, която ме бе защитила. Счетох за свой дълг да й благодаря.
— Съжалявам. Изнервихте се заради мен.
Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво значение има това?“, и се усмихна.
— Нарочно го направих. Такива трябва да се сплашват от време на време. Иначе ще ти се качат на главата. Какво да се прави. Ще се видим след часовете.
Отидох до вратата на директорката, но не ми се искаше да вляза вътре. Беше ми противно да говоря отново по този въпрос. Ръцете ми се бяха отпуснали, чантата ми тежеше. Напуснах училището, без да се обадя на никого, и се върнах в хотела.
Щом ме видя, Хаджи Калфа с огорчение вдигна ръце и заговори:
— Ах, госпожице, ах! Какво ти се случи!
Оказа се, че той е запознат със случилото се не по-зле от мен. Как беше успял да се осведоми за толкова кратко време?
— Слушай, дете! Отваряй си очите на четири. Да не би да те излъжат, че уж са писали до Истанбул. Ако имаш някой познат в министерството, веднага да пишем.
Отговорих му, че не познавам никого освен един възрастен поет, който ме е препоръчал на министъра. Като чу името му, Хаджи Калфа се зарадва като дете.
— Боже, та това е моят благодетел! Преди време беше директор на тукашната гимназия. Той е по-скоро ангел, отколкото човек. Пиши му, дете, пиши му. И ако ме обичаш, предай му поздрави от мен. „Твоят предан слуга Хаджи Калфа целува благословените ти ръце…“ — така му пиши!