Горкият Хаджи Калфа през час, през два се качваше на горния етаж, като влачеше куция си крак, за да ми носи най-различни новини: „Тя има права — казва господин прокурорът. — Да не се бои, да настоява пред началника на просветата.“ Или: „Общинският инженер утре щял да замине за Истанбул и обещал да се отбие в министерството.“
Колко интересен град! Само след няколко часа нямаше човек, който да не е научил за скандала. В кафенето на хотела се говореше само за това.
— Каква е тази работа, Хаджи Калфа? — рекох аз. — Тук всеки се познава с всеки!
Старецът се почеса по врата.
— Градчето е малко като длан. Къде ще намериш такъв благословен град като Истанбул? Ако това се беше случило там, никой нямаше да узнае. Тук стават много клюки. Би трябвало да ти е известно. Един съвет от мен: бъди примерна, бъди благоразумна, не ходи с открито лице в чаршията и пазара. Току-виж (ах, боже, как странно произнесе той думата току-виж), ти излязъл късметът, ако е рекъл господ. Преди тук имаше една учителка. Арифе ханъм се казваше. Председателят на съда се ожени за нея. Сега с едната си ръка бърка в маслото, а с другата в меда. Да даде всевишния такова щастие и на теб. Но хубава ли беше? Къде ти! Обаче беше целомъдрена, сериозна. Няма нищо по-скъпо от честта на този свят.
С всеки ден доверието и благосклонността на Хаджи Калфа към мен растяха. Всеки ден той носеше по нещичко от къщи и украсяваше стаята ми: дантела, покривка за чаша, бродирана кърпа за лице, плетено ветрило с рисунки и други подобни неща.
Понякога, когато бъбрехме с него, отдолу се чуваше един глас като йерихонска тръба:
— Хаджи Калфа, къде, по дяволите, отиде пак?
Това беше гласът на господаря му, собственик на хотела.
В такива случаи старецът винаги отговаряше тихо и напевно:
— Бабината ти трънкина… Хаджи Калфи да ти се стоварят на главата…
А после се обаждаше:
— Идвам, идвам, имам малко работа.
Освен Хаджи Калфа в хотела имах и приятелка: около четиридесетгодишна жена от Битоля.
Ето как започна нашето приятелство с нея.
Бях започнала да нареждам вещите си първата вечер, след като отседнах в хотела. Чух леко скърцане на вратата. В стаята влезе една жена с жълта басмена рокля и забрадка от зелен креп.
— Вие сте добре, слава богу! Добре дошла, дете — заговори тя още от вратата.
Белосаното й слабо лице приличаше на разкъртена стена, дупките на която са замазани с вар. Веждите й, боядисани с чернилка, и черните й зъби правеха това лице страшно като череп.
— Благодаря, госпожо — отговорих малко изненадана.
— А къде е майка ви?
— Каква майка, госпожо?
— Учителката… Вие не сте ли дъщеря на учителката?
Не можах да се въздържа и се засмях.
— Не съм дъщерята на учителката, а самата учителка.
Жената подгъна крака, като че ли се готвеше да клекне, и плесна коленете си с ръце.
— Боже господи! Вие ли сте учителката? Никога досега не съм виждала толкова малка като кутрето ми, и толкова млада учителка. Мислех, че сте някоя зряла и мъдра учителка.
— Вече се въдят и такива като мен, госпожо.
— Да, разбира се… Какво ли няма на този свят! Ние сме в тази стая отсреща. Приспах децата и рекох да дойда да ви кажа „добре дошли“. Да ми са живи и здрави, денем имам грижи с децата. В този час те заспиват, а мен ме наляга мъка. Самотата е единствено за великия аллах, не е ли така, сестрице? Мисля, мисля, пуша цигара след цигара… И така карам чак до сутринта. Аллах ви изпрати, сестрице. Ще си кажем две думи, ще ми олекне на душата.
Отначало ме наричаше „дете“, когато разбра, че съм учителка, обърна на „сестрице“.
— Заповядайте, седнете! — казах, като й посочих стола, а аз седнах на края на леглото и заклатих крака.
— Не мога да седя удобно на стол, сестрице — рече битолчанката и седна по странен начин долу до краката ми, като изправи колене нагоре. После извади от джоба на роклята си тенекиена кутия за тютюн, започна да свива дебели цигари и подаде една на мен.
— Благодаря, не пуша, госпожо — казах.
— И аз не пушех, но скръбта, мъката ме принудиха — обясни тя.
Моята съседка беше много нещастна. Била дъщеря на виден човек в Битоля, имали лозя, градини, добитък. В техния дом винаги се хранели четири-пет бедняци. Искали я много видни бейове в Битоля. Но тя била непрактична, настоявала да се омъжи непременно „за офицер със сабя“. Искаше й се майка й да я била напердашила хубаво, и да я омъжи за някого от онези бейове. Но откъде да знаела бедната старица какво ще й се случи? Взела, че дала единствената си дъщеря на един лейтенант, който нямал нищо друго освен сабята на кръста си. До хюрриета20 живеели горе-долу добре. На 31 март мъжът й заминал за Истанбул с действащата армия. Отишъл и повече ни се видял, ни се чул. Нито се върнал, нито й писал. Най-после един ден научила от някакъв познат, който се завърнал от Истанбул, че мъжът й се намирал в град Б., където се оженил. Е, може, нашата религия позволява до четири жени. Моята бедна съседка поплакала малко, потъгувала, а после прибрала трите си деца и дошла тук. Но мъжът й никак не бил доволен от тази работа. Той не искал да види нито жената, за която на времето се оженил с големи молби, нито пък любимите си деца и настоявал да се върнат отново в Битоля. „Аз съм твоя жена от толкова години, не ме измъчвай!“, падала тя в краката му и се молила като куче, но той за нищо на света не се съгласявал да я остави при себе си.
20
Авторът има предвид Младотурската революция от 1908 година, когато Турция била провъзгласена за конституционна монархия и конституцията от 1876 година била отново възстановена.