Гледката на планината, която се изправя като стена срещу моя прозорец, през първите дни ме забавляваше. Но и тя започна да ми дотяга. Каква полза, когато човек не може да броди сред мъглите и вятъра с разпилени коси и развети поли по тези склонове, да скача и се радва като яре по тези стръмни скали?
Къде са онези дни, когато скитах по цели часове из полето и плашех птиците, като удрях със сопа плетовете покрай градините или хвърлях камъни по гъстите листа на дърветата! А исках да дойда в Анадола именно за това.
Още от малка много обичам да рисувам. Рисуването е почти единственият предмет, по който получавах отлични оценки. Колко съм мъмрена и наказвана заради рисунките, които съм правила с черен или цветен молив по чистите стени на стаите във вилата и по мраморните подставки на статуите в училище! На тръгване от Истанбул бях сложила в чантата си цял куп хартия за рисуване и цветни моливи.
През дните на самота в хотела, когато ми омръзнеше да пиша, започвах да рисувам и това беше приятно забавление за мен. Дори се опитах да направя два портрета на Хаджи Калфа, единия — с чер молив, а другия — с акварел.
Не знам до каква степен имаше прилика между него и рисунките, но той се позна ако не по чертите на носа и очите, поне по кръглата гола глава, по дългите мустаци, по бялата престилка и остана възхитен от моето майсторство.
Човекът се разтича, обиколи чаршията и пазара, купи на дъщеря си евтин атлаз, копринено кадифе и разноцветни мъниста, за да бродира рамки за портретите.
Най-после, като видя, че тъгувам много, той ме покани на гости. Благодарение на пестеливостта на жена си Хаджи Калфа бе направил къща като кутийка и през свободното си време с помощта на децата си бе успял да я боядиса в зелено.
Къщата му е на брега на пропаст. Тази пропаст е толкова дълбока, че ако се подпрете с ръце на обвитата с бръшлян дъсчена ограда на градината и погледнете надолу, ще ви се замае главата. Колко приятно прекарах в тази градина няколко часа сред семейството на Хаджи Калфа!
Неврик ханъм била от Саматия. И тя като мъжа си беше простичка, но добродушна и чиста. Когато ме видя, не се стърпя, прегърна ме и възкликна: „Вие носите дъха на Истанбул, малка госпожице!“ Винаги когато си спомнеше за Истанбул, очите й се насълзяваха и мощните й гърди, изпълнени с мъка, изпускаха дълбоки въздишки, като се издуваха и свиваха подобно на калайджийски мех.
Хаджи Калфа има син на дванадесет години и дъщеря на четиринадесет. Дъщеря му се казва Хайгануш — типично арменско девойче с тъмночервени като божур бузи, осеяни с едри пъпки, като че е прекарала шарка, с дебели вежди, срамежлива и несръчна.
Мират, в пълна противоположност на своята закръглена сестра, е сухо като чироз, бледо и дребно момче.
Хаджи Калфа не беше грамотен, но знаеше цената на учението. Човек трябвало да знае всичко. Понякога се налагало да бъде дори и джебчия. Мират ходил две години в арменско училище, а от две години учел в османско училище. Съгласно програмата на Хаджи Калфа момчето щяло да сменя по едно училище на всеки две години и до двадесетгодишната си възраст да научи перфектно един след друг френски, немски, английски, италиански и щял да стане истински човек. Ако, разбира се, това хилаво момченце не умре дотогава, смазано от огромния товар, който ще носи на гърба си!
Един ден, когато говореше за сина си, Хаджи Калфа каза:
— Ти обърна ли внимание на името на Мират? Знаеш ли колко умно е измислено? Цяла седмица си блъсках главата, докато го измисля. Приляга и на двата езика: на армейски — Мират, а на османски Мурат. — После ми намигна с едно то око, за да подчертае, че ще каже нещо извънредно остроумно, и прибави: — Когато Мират направи някоя пакост и ме ядоса, му викам: „Ти не си Мират, ни Мурат, а просто мерет22.“
През време на едно от гостуванията си у тях станах свидетелка на една от сцените, които разиграва старият арменец, когато се ядоса. Заслужава да се види! Вината на момчето се състоеше в това, че не хареса вечерята, сготвена от майка му.
Хаджи Калфа му се караше, като употребяваше разни поговорки и куплети:
— Виж го ти, мизерника му неден! Самият той малък, ама инатът му голям. Дали на просека краставица, а той рекъл: крива е. Свиня от кладенчова вода разбира ли? От моите уста право в твоите уши. Ако не щеш мира, ще има секира. Кой си ти, човече, дето не харесваш хляба господен? Бъди умен, осъзнай се, ако не се осъзнаеш, има много да се каеш.
На образованието на Хайгануш, въпреки че бе момиче, се отдаваше не по-малко значение, отколкото на Миратовото.