Хайгануш учеше в арменско католическо училище. Един ден Хаджи Калфа ме накара да изпитам дъщеря му подробно в присъствието на техни съседки — парализирана старица и възрастна арменка с черни шалвари.
Бяхме много смешна картинка. Хаджи Калфа постави насила учебниците и тетрадките на горкото момиче върху моите колене и каза:
— Хайде да видим, Хайгануш, ако ме засрамиш пред учителката, ще изкарам през носа ти хляба, който ядеш.
След като извършихме няколко действия по умножение и делене, разтворих една илюстрована „История на пророците“. Случи се урок за Исус Христос и кръщелния обред. Като разказваше за кръщаването, момиченцето издърдори някои глупости. Тъй като бях запозната с тези въпроси от училище, я поправих и разказах простичко някои съществени неща за кръщенето.
Както ме слушаше, очите на Хаджи Калфа се разшириха и тъй като нямаше коса, веждите му щръкнаха. Моите познания в областта на християнската религия го поразиха не по-малко от някое чудо. Той се кръстеше и говореше:
— Каква е тази работа! Една мюсюлманска девойка знае за моята религия повече, отколкото поповете. Мислех те за обикновена учителка, разбираш ли? Излиза, че си била учен човек, чиято ръка трябва да се целува.
Той хвана за врата жена си, която беше тежко подвижна като мауна, канеща се да напуска пристанището, блъсна я към мен и рече:
— Целуни това момиче вместо мен точно по средата на челото, разбра ли?
Бедният Хаджи Калфа! Той се смяташе още за мъж и възложи тази работа на жена си.
След този ден старият камериер започна да разказва за мен и за моите обширни познания на всеки, който му се изпречеше. В резултат на това всички безделници, които прекарваха времето си в кафенето, започваха да надничат през стъклата на прозорците винаги когато излизах или се прибирах в хотела, за да ме видят по-добре.
— Хаджи Калфа, за бога, престани. Необходимо ли е това? — му казвах аз, като се сърдех.
— Нарочно им го разказвам. Дано стигне до ушите на големците, че да се засрамят от делата си — възразяваше той.
Запознанството ми със семейството на Хаджи Калфа беше полезно за мен и в друго отношение. Госпожата от Саматия умееше да прави много хубави сладка и конфитюри. Във всеки случай тази наука е много по-полезна, отколкото моите знания по „История на пророците“.
Научих от нея рецепти за хубави сладка, които се правят лесно и евтино, и ги записах старателно в бележника, в който бях записала готварските рецепти на Гюлмисал Калфа. Кой друг освен самата мен щеше да се грижи за задоволяване на моя ненаситен апетит?
Ако, слава богу, един ден всичко ми потръгне, ако си уредя мъничък дом, в който да мога да си тикна главата, непременно ще си направя шкаф за сладко и ще украся полиците му с книжни дантели като у Хаджи Калфа. По тези полици ще наредя разноцветни делвички, които ще блестят като рубин, кехлибар и седеф. Прекрасно! Когато ми се дояде, няма да питам никого, няма да се принуждавам да крада от бюфета. Само да съм здрава.
Да, делвичките ще бъдат червени, жълти и бели.
Намразих и зеления цвят покрай омразните очи на Кямран, за когото вече дори не си спомням.
Сега знам много добре, Кямран, ненавиждах твоите зелени очи още преди да те намразя както сега. Нямах още дванадесет години, когато се роди тази ненавист. Вероятно и ти не си забравил това. Често хвърлях пепел в очите ти. Само едно обикновено детско немирство ли беше това? Не. Исках да причиня болка на тези очи, в които преливаха измамни цветове, подобно на морско дъно, обрасло с водорасли и осветено от слънчеви лъчи.
Пак се отвлякох, макар да си поставих за цел да пиша само за настоящето. Къде бях стигнала? Да, Хаджи Калфа бе помислил, че моята детска веселост, причинена от слънцето, което се показа за пръв път от толкова дни насам, се дължи на някоя хубава вест, която съм получила, и започна да ме разпитва. Възможно ли е да науча преди него новина, отнасяща се до мен? Едва ли не научавам от този чуден камериер дори кога съм гладна и кога ми се спи!
— Не се превземай, кажи. Това кикотене не е напразно. Аллах знае, ти си получила някоя хубава новина — казваше Хаджи Калфа.
Не знам защо, но обстоятелството, че изглеждам по-добре осведомена от него, блазнеше самолюбието ми. Смеех се многозначително с полушеговит, полусериозен вид и му намигах:
— Кой знае, може да е някоя тайна, която не бива да се казва.
Слънцето грееше толкова хубаво, че въпреки опасността да се загубя, минах моста оттатък хотела, изкачих се по стръмнина, която се изпречи пред мене, после минах през една ливада, през горичката и през втори мост. Мислех да се поразходя още малко, но пред мен се изправи друга опасност, по-голяма от изгубването. Въпреки че наметалото ми беше неугледно и лицето ми закрито зад гъст воал, бях сподирена от някакви подозрителни типове, които започнаха да ме закачат.