Спомних си съвета на Хаджи Калфа, уплаших се и се върнах назад.
Бях уверена, че в отдел „Просвета“ секретарят с червения пояс ще ме посрещне пак с думите: „От Истанбул още няма никаква вест, сестро!“, но след като бях излязла, трябваше да се отбия и там.
Прислужникът ме посрещна още на стъпалата и рече:
— Добре, че дойде, учителко. Беят иска да те види. Тъкмо се канех да тръгна към хотела.
Беят, за когото ставаше дума, беше началникът на отдела. Чудно! Седнал както винаги на покритото с червено сукно бюро, с отпуснати ръце и разкопчава яка, той мислеше с полузатворени очи, сякаш си отпочиваше от вечната умора.
Щом ме видя, началникът се прозина, протегна се и започна да говори отчетливо:
— Дъще, от министерството все още нямаме отговор. Не мога да преценя какво ще наредят, но ми се струва, че ще се застъпят за Хурие ханъм, която има по-дълъг учителски стаж. Вие ще изпаднете в затруднение, в случай че получим неблагоприятен за вас отговор. Имам предложение за разрешаване на този въпрос. На един-два часа разстояние оттук има община, която се казва Зейнилер. Въздухът и водата й са хубави, природата прекрасна, хората добри и справедливи, с една дума — място като рай. Там има едно фондационно училище. Миналата година положихме доста усилия, за да го ремонтираме и възобновим. Успяхме да набавим доста учебни помагала и да отстраним редица недостатъци. В училището има и квартири за учителите. Сега имаме нужда от трудолюбив и самоотвержен учител. Много ми се иска да изпратя там някоя забележителна девойка като вас. Мястото наистина е хубаво. В същото време ще направите неоценима услуга на родината. Вярно е, че заплатата ще е по-ниска от сегашната. Но за сметка на това цените на месото, млякото, яйцата и прочие са несравнимо по-ниски от тукашните. Ако желаете, там ще можете дори да спестите доста пари. Впрочем още при първия удобен случай ще увелича заплатата ви и ще я изравня със сегашната. В такъв случай ще бъдете по-добре и от директора на тукашната гимназия.
Не знаех как да отговоря на това предложение и мълчах.
— В онова училище има една стара жена — продължи началникът. — Тя преподава и в същото време прислужва в училището. Една тиха, набожна женица. Само че тя не познава новите методи на преподаване. Там вие ще трябва да й помогнете. Ако въпреки всичко Зейнилер не ви хареса, пишете ми. Ще се погрижа да ви назнача тук на някое подходящо място. Но след като видите онези места, вие няма да се съгласите да дойдете в града, дори да бъдете назначена тук.
Въздухът — хубав, природата — хубава, храната и облеклото — евтини, хората — добри. Също като швейцарските села! Какво друго може да си пожелае човек?
Във въображението ми се оживиха слънчеви улици, сенчести градини, реки и гори, сърцето ми заби силно. Но въпреки това не посмях да кажа изведнъж „да“. Трябваше да се посъветвам с Хаджи Калфа.
— Разрешете ми да ви отговоря след два часа, господине.
Началникът като че ли се посъживи малко:
— Моля ви, дете, тази работа е спешна. Има и други кандидати. Ако изпуснете мястото, не бива да се сърдите.
— Тогава само един час, господине — казах аз.
На излизане от кабинета на началника се сблъсках с моята съперница Хурие ханъм. Преди няколко дни научих пак от Хаджи Калфа, че в град Б. ни наричат „двете съпернички“. Тази жена ме беше изплашила толкова, че щом съзрях лицето й, загубих самообладание, престорих се, че не съм я видяла, и се опитах да се измъкна набързо оттам. Но тя ми препречи пътя, хвана ме за ръкава на наметалото като нахален просяк и започна да ми говори:
— Ханъм ефенди, дете, преди няколко дни се държах много грубо с вас. Бих искала да ми простите. Изпуснах си нервите, тази история доста ми се отрази. Ах, дете, ако знаехте колко съм страдала досега, щяхте да ме съжалите. Във всеки случай ви моля да ме извините за моето неприлично държане.
— Няма нищо, госпожо — казах уплашена и се опитах да мина.
Но не знам защо, тя беше решила да не ме остави. Най-напред се оплака от живота си и ми разказа, че хранела пет гърла, които щели да останат на улицата и да просят, ако останела без работа.
Хурие ханъм се горещеше все повече и повече и молеше за прошка по отвратителен начин, като непрестанно повишаваше глас. Просто не знаех какво да отговоря и какво да правя.
Но най-лошото бе, че всеки неволен свидетел на тази странна комедия идваше при нас и наоколо се образуваше кръг от служещи в канцелариите, секретари, чираци с престилки, които разнасят кафе и шербет.