Лицето и ръцете ми пламтяха. Потъвах в земята от срам.
Сега започнах да се моля аз:
— Моля, госпожо, говорете по-тихо. Всички ни гледат.
Но тя сякаш напук викаше още по-високо. Сега плачеше, скубеше косите си и късаше копчетата на яката си, посягаше да целува ръцете и краката ми.
С ужас забелязах, че броят на хората около нас расте. Бяхме обградени от такава тълпа, каквато се събира по улиците на Истанбул около кресливите еснафи, които вадят зъби на улицата, продават сапун за чистене на мазни петна или лекарство против мазоли.
Наоколо започнаха да се подхвърлят думи: „Горката, жалко за нея. Не разплаквай бедната жена, малка госпожице!“ А един едър ходжа със зелена чалма и бяла брада, който сякаш изникна от земята, се обърна направо към мен:
— Дъще, религията и човещината повеляват да уважаваш и подпомагаш старите хора. Моля те, не отнемай хляба на тази женица. Така ще зарадваш и аллаха, и пророка. Бог е милостив. Той непременно ще ти отвори някоя друга врата от своята невидима съкровищница.
Загърната в своето наметало, треперех и в същото време се обливах в пот.
— Така е, така е — обади се от другата страна един кафеджия, който тракаше с железните щипки в ръцете си. — Ти можеш да си изкараш хляба по всякакъв начин!
Част от насъбралите се започнаха да се смеят на висок глас. В този момент се показа и секретарят с червения пояс. Той хвана кафеджията за яката и го изхвърли от стъпалата, като извика:
— Безсрамник, ще ти строша зъбите!
Защо се смееха? Това, което каза кафеджията, не се различаваше от онова, което каза ходжата.
Хурие ханъм плака толкова много, скандалът стана толкова голям, че бях готова да дам живота си, само и само да се спася от това срамно положение.
— Добре, добре, нека бъде тъй. Но, за бога, пуснете ме — казах най-после аз, измъкнах със сила крака си, който се мъчеше да целува навелата се до земята Хурие ханъм, и се върнах в стаята на началника.
Малко след това ме накараха да подпиша документ, че се отказвам по собствено желание от мястото си в средищната прогимназия и се кандидатирам за учителка в село Зейнилер.
За по-малко от час всички формалности бяха изпълнени и началникът на просветата, дето го мързеше да мръдне от мястото си, отиде с кола до конака на кмета и донесе заповедта ми подписана.
Документите, които понякога се подхвърлят от маса на маса цели месеци, при добра воля се оформят толкова бързо…
Когато се върнах в хотела, Хаджи Калфа ме посрещна на вратата:
— Мислиш, че не знам, като криеш от мен ли? Хайде, честито! — каза той с глас, в който се четеше и укор, и радост.
— Какво знаеш?
— Че е дошла заповедта ти, душичке…
— Каква заповед, Хаджи Калфа?
— Оставили са те в средищната прогимназия, а на Хурие ханъм са й посочили вратата, душичке!
— Имаш грешка, Хаджи Калфа. Досега бях при началника на просветата. Няма такова нещо.
Старият човек ме изгледа подозрително:
— Не, заповедта е дошла снощи. Източникът ми е сигурен. Значи началникът е скрил от теб. Да няма нещо гнило тук? Хайде, разказвай!
Разказах на Хаджи Калфа цялата история на един дъх, като се подигравах с неговата наивна мнителност, извадих заповедта от чантата си и я размахах в ръката си.
— Какво щастие, Хаджи Калфа. Отивам на едно място, което е същинска Швейцария!
Докато ме слушаше, големият нос на Хаджи Калфа се изчервяваше като гребен на петел. Той започна да пляска с ръце и да се вайка:
— Какво направи, неопитно момиче, какво направи? Значи, най-после те вкараха в капана? Веднага иди и хвани началника за гърлото!
Отново свих рамене.
— Няма смисъл, мили Хаджи Калфа. Не се измъчвай толкова. Ще се разболееш.
Човечецът наистина имал право да се ядосва и да се тревожи за мен. Надвечер работата се изясни с всички подробности. Началникът на просветата бил на страната на Хурие ханъм. В писмото, което написал до министерството, изтъкнал, че тя има по-дълъг учителски стаж и поискал моето преместване на друго място. Но, кой знае защо, министерството предпочело да остави мен и сметнало за по-подходящо да изпрати моята съперница на друго свободно място.
Снощи, след пристигането на заповедта, началникът на просветата, директорката на прогимназията и, струва ми се, началникът на финансовото управление — румелиец, съгражданин на Хурие ханъм, се съвещавали до късно и направили план да ме изпратят в някое село, за да оставят Хурие ханъм на моето място.
Срещата с Хурие ханъм в коридора на отдел „Просвета“ била предварително нагласена. Дори белобрадият ходжа бил доведен нарочно.