Що се отнася до Зейнилер, което след казаното от началника на просветата започнах да виждам като гиздаво европейско село, то било забутано в планината място, през което пиле не прехвръквало! Дори крайните идеалисти преподаватели не искали да отидат там, макар че мястото било свободно вече цяла година.
Като слушах това, се чудех и не ми се побираше в главата как може солиден чиновник с побеляла коса и брада да ме лъже с такава чистосърдечност.
Хаджи Калфа клатеше нервно глава на две страни.
— Ти не знаеш каква гърмяща змия е той. Спи, спи и някой ден така те клъцва, че не можеш да разбереш откъде ти е дошло, разбираш ли, госпожице?
— Голяма работа! Какво значение има, че са ме клъцнали други, след като съм клъцната най-безсърдечно от най-близките си роднини? Ще съумея да бъда щастлива и в това село Зейнилер. Стига само сърцето да е весело.
Зейнилер, 28 октомври
Днес надвечер пристигнах в Зейнилер с двуколката на един чеченец. Изглежда, че началникът на просветата мери разстоянията, като изхожда от бързината на влака, защото пътят, за който каза, че бил „най-много два часа“, продължи от десет сутринта чак до вечерта. Но вината е в тези, които не са прокарали зъбчата железница по пътя към Зейнилер, който ту се изкачва към планинските склонове, ту се спуска към пропасти, образувани от пресъхнали реки.
Семейството на Хаджи Калфа ме изпрати до една чешма, която се намира на половин час от града. Всички бяха облечени като за сватба, по-точно като за погребение.
Когато Хаджи Калфа дойде да ми съобщи, че колата е готова, почти не го познах. Той беше хвърлил бялата престилка и домашните пантофи, които влачеше по калдъръма, коридорите и стълбището със свойственото за него шляпане, и беше надянал дълго палто със затворена яка от избеляло сукно, а краката му бяха обути в галоши, каквито носят имамите. Грамаден фес покриваше голата му глава чак до ушите. Госпожата от Саматия, Хайгануш и Мират бяха също специално докарани.
Разделих се с тъга с малката хотелска стаичка, въпреки че бях прекарала много горчиви часове в нея. В училище ни бяха карали да наизустим една поема, в която се разказваше, че човек се свързвал чрез невидими нишки с хората, с които живеел на дадено място. През време на раздялата тези нишки започвали да се опъват, да издават жални стонове като скъсани жици на цигулка и всяка скъсана нишка причинявала болка в душата. Колко прав е бил поетът, писал тези стихове!
Случи се така, че и моята съседка от Битоля напусна град Б. в един и същи ден с мен. Но тя беше в много по-жалко положение.
Приготвих куфарите от предната вечер и си легнах. В съня си чух да се говори на висок глас, но не можах да се събудя.
По някое време страшен шум ме накара да скоча от леглото. В коридора нещо падаше, нещо се събаряше, в нощната тишина се преплитаха детски писъци, задавени хрипове, удари от плесници. Още не се бях разсънила добре и първото нещо, което ми хрумна, беше, че има пожар.
Изскочих от стаята с разпилени коси, боса и се оказах лице срещу лице с един трагичен побой. Грамаден офицер с дълги мустаци влачеше по земята моята съседка, битолчанката, и я тъпчеше с ботушите си.
Децата пищяха в един глас: „Майчице… Татко ще я убие!“
Горката жена, след всеки ритник, след всеки камшик, който се виеше и свистеше като змия, стенеше и се просваше върху дъските на пода, но с невероятна сила отново скачаше от мястото си и прегръщаше краката на офицера: „Ще ти бъда робиня, до смърт ще ти служа, ако искаш ме убий, но не ме оставяй, не ме напускай…“
Прибрах се в стаята си, тъй като бях полугола. Но какво бих могла да направя?
Изглежда, че и спящите на долния етаж се бяха събудили. В долния коридор се чуваха стъпки и някакви смътни гласове.
По тавана на коридора започна да шари някаква светлина. По стълбите лъсна голата глава на Хаджи Калфа, който се бе събудил от врявата, грабнал тенекиена лампа и изскочил навън по риза и гащи.
— Какъв срам, какъв позор, това е почтен хотел! — викаше старият камериер, който се опита да ги разтърве.
Но офицерът така ритна в стомаха Хаджи Калфа с ботуша си, че бедният човек подскочи във въздуха като футболна топка, падна по гръб през вратата в стаята ми и навири крака. За щастие постъпих предвидливо и хванах човека за раменете. Иначе голата му, голяма като бяла тиква глава щеше да се удари в дъските и да се пръсне.
Замаяността от съня, страхът, изумлението и най-сетне състоянието на Хаджи Калфа, събрани заедно, разстроиха страшно нервите ми.
— Олеле майчице! Олеле майчице! Ама че ме ритна, магаре такова! — мърмореше старият и се мъчеше да стане.