Лежах на свой ред просната на леглото. Изпаднала в нервна криза, се смеех до припадък така, както никога в живота си, задавях се и се превивах, като мачках юргана. Вече не бях в състояние да разбирам какво става навън.
Съвзех се едва тогава, когато бяха заглъхнали гласовете и шумът и в хотела се беше възцарила предишната тишина.
Отпосле ми разказаха цялата история.
Натрапчивата любов на госпожата от Битоля най-после дотегнала на офицера и той решил на всяка цена да я върне заедно с децата в родния й град. Дошъл тази вечер да й каже, че билетите са закупени, и че трябва да е готова за път рано сутринта.
Но съгласява ли се битолчанката така лесно да се откаже от него? Естествено тя започнала да го моли, да го увещава. Кой знае какви думи били изговорени между тях и какви сцени разиграни, преди да започне ужасният побой.
Може би около два часа след това, когато вече се готвех да заспя отново, Хаджи Калфа почука лекичко на вратата ми и каза:
— Иди да я видиш, учителко, в хотела няма друга жена освен теб. Бедната жена е припаднала. Не бива само да се смееш. Ела да поостанеш малко при нея. Аз не мога да вляза в стаята й. Дано да не се случи, но ако, не дай си боже, вземе да умре, какво ще правим?
Обзе ме нов пристъп на смях, когато видях главата на Хаджи Калфа да се показва през полуотворената врата. Исках да му кажа нещо хубаво след неприятната случка, но не бях в състояние да говоря.
Хаджи Калфа ме изгледа сърдито и поклати глава малко засрамено:
— Ти се смейш! Само се кикотиш и се смейш! Лудетина такава! Виж я ти нея!
Той произнасяше толкова комично „смейш се“ вместо „смееш се“, че дори сега не мога да се въздържа да не се смея. Повече от час се занимавах с нещастната си съседка. Цялото тяло на бедната жена бе покрито с рани и синини. През цялото време губеше съзнание, въртеше очи и челюстите й се схващаха.
За пръв път ми се случваше да се грижа за припаднал човек. Просто не знаех какво да правя. Но когато се налага, ставаш толкова търпелив и усърден.
При всеки припадък, който траеше най-малко пет минути, разтривах ръцете и тялото на жената и мокрех лицето й, карах момиченцето да ми налива вода от гарафата. Челото, бузите и устните бяха наранени на няколко места. Кръвта, която струеше от тези пукнатини, се смесваше с чернилото и червилото, получаваше се някакъв мръсно черен цвят и течеше през брадата към гърдите. Боже господи, колко много грим е имало по лицето й!… Въпреки голямото количество вода, която излях върху него, не можах да го измия.
Когато се събудих сутринта, отсрещната стая беше празна. Офицерът дошъл рано-рано, качил в кола жената с децата и ги откарал. Моята съседка искала да ме види преди тръгване и да се сбогува с мен, но не посмяла да ме събуди, защото знаела, че през нощта не съм спала заради нея. Поръчала на Хаджи Калфа да ме поздрави и да ми предаде, че ме целува по очите много пъти.
В колата се смеех всеки път, когато се срещнеха погледите ни с Хаджи Калфа. Той разбираше причината за моята необяснима веселост и ми се заканваше, като клатеше сърдито глава:
— Смейш се, а? Още се кикотиш и се смейш, а?
После започваше да разказва за снощния ужасен ритник:
— Да му плюя на петалата, магаре такова, разбра ли, госпожице. Така ме ритна, че всичко в стомаха ми се преобърна. Мират, един бащински съвет от мен: никога не се меси между съпрузи.
Цялото семейство, натъпкано в малката кола, дойде до една чешмичка извън града.
Тук трябваше да се разделим. Хаджи Калфа опресни водата, която беше налял в две запушени шишета, и даде дълги наставления на моя стар кочияш. Госпожата от Саматия със сълзи на очи напълни кошничката ми с питки, омесени и изпечени предния ден.
Дивата Хайгануш, която ми се струваше напълно безразлична към мен, изведнъж ревна, сякаш беше почувствала болка от внезапен удар. Какъв рев! Имах две перлени обици на ушите си. Свалих ги и ги поставих на нейните уши.
Хаджи Калфа изпадна в неудобство от този подарък.
— Не, учителко, подаръкът не бива да е толкова ценен. Това са ценни перли — каза той.
Отново тихо се засмях. Как можех да обясня на наивния човечец, че тези перли не струват пет пари пред перлите, които проливаше дъщеря му заради мен!
Хаджи Калфа въздъхна дълбоко, и след като ме качи в колата, каза, като постави ръка на гърдите си:
— Кълна ти се, че тази раздяла ми тежи повече от снощния ритник.
Тези думи ми напомниха за снощната врява, и ме разсмяха още веднъж. Колата беше тръгнала. Той още клатеше пръст отзад и повтаряше:
— Смейш се, а, лудетино, смейш се!
Ако в този момент не бях потеглила на път и ти беше видял моите очи, нямаше да говориш така, мили Хаджи Калфа.