— Скъпи Зейни баба, аз не съм нищо друго освен една малка, простичка Чучулига. Не знам как да ти се моля. Прости ми. Не са ме учили да върша нищо от онова, което ще ти хареса. Казаха ми, че си прекарал тук цели седем години в пост и молитви, без да си видял слънчев лъч. Да не би и ти да си избягал от жестокостта, от вероломството на хората? Скъпи татко, имам към теб голяма молба. През тези седем години вероятно е имало моменти, в които си мислил за слънцето и вятъра. Дай и на мен от твоето ангелско търпение, което ти е помогнало да изтърпиш болката на онези тежки минути. Искам да изтърпя докрай страданието, на което съм се обрекла.
Сама съм в стаята си. Хатидже ханъм ме напусна твърде скоро и се оттегли в своята стаичка, която прилича на мазе. Там тя се молила до късно и редила броеницата си.
Пиша тези редове от два часа насам под светлината на кандилото. Навън се носи далечно шуртене на вода, от време на време нещо шумоли на тавана. Ослушвам се и чувствам лек хлад по гърба си. Тогава започвам да чувам и други звукове в тази разрушена сграда. Дъските на стълбището поскърцват леко, в коридора се разнасят тайнствени звуци, подобни на човешки шепот.
Хайде, Чучулиго, легни си вече. Не се плаши от тези тайнствени звуци, които се носят в нощта. Колкото и жестоки да са те, не могат да ти причинят такова зло като устните, които шепнат клевети за осиротелите дъщери на своите лели пред своите избрани Жълти цветя.
Зейнилер, 20 ноември
Тази сутрин пресметнах. Изминал е горе-долу месец, откакто съм дошла в Зейнилер. Този месец сега ми се вижда по-дълъг от десет години. Досега не ми се искаше да запиша нищо в дневника си. По-точно плашех се от това.
Кой знае какви нелепости щях да измъдря през първите дни, когато бях обзета от страшно отчаяние. Но сега започвах да свиквам с това място. Сестра Алекси обичаше често да повтаря: „Дъщери мои, всички безнадеждни болести и неизбежни нещастия имат само едно лекарство: търпение и покорство. Всички страдания крият в себе си и известно състрадание. Те причиняват по-малко мъка на ония, които не протестират, които ги посрещат с усмивка.“
Чучулигата слушаше тези думи винаги с насмешка. Но сега ги намирам за верни и не мисля да им се надсмивам.
Преживях часове на отчаяние през този месец, прекаран в Зейнилер. „Напразно се мъча! Повече не мога да понасям!“ — си казвах. В такива моменти на помощ ми идваха пророческите думи на сестра Алекси. Тогава, когато сърцето ми се обливаше в кръв, започвах да пея, да свиря и продължавах дотогава, докогато най-после сърцето ми започваше да вярва на това лъжливо щастие, да трепти и да се съживява като изсъхнало цвете, потопено във вода.
Освен това започнах да търся утеха във всички заобикалящи ме неща. Случайно попадналия в ръцете ми зелен лист милвах с бузите и устните си, притисках до гърдите си и топлех с дъха си всяко безпомощно котенце, което намирах на двора. Ако това не помагаше, си казвах: „Фериде, не бъди глупава. Потърпи малко! Знаеш, че не ти остана нищо друго освен смеха и смелостта.“
Толкова фалшиво и ефимерно. И какво от това? Един лъч, проврял се в тъмна изба, едно бледо цвете, цъфнало между камъните на срутена стена, въпреки всичко представляват живот, вдъхват надежда.
Днес е петък31 и нямаме часове. Дъждът, който вали от няколко дни, вече спря. Есента е устроила последния си прощален празник. Далечните планински вериги и локвите в тръстиката сякаш се усмихват на слънцето… Струва ми се дори, че кипарисите и надгробните камъни са загубили предишната си твърдост. Вглеждам се в глъбините на душата си. Виждам, че съм започнала да свиквам и дори да чувствам донякъде като свой, да обичам този мрачен и потискащ край.
На другата сутрин след пристигането си пристъпих към учебните занимания. Този първи ден в училище ще остане незабравим в живота ми.
Класната стая, ремонтирана с големи усилия от страна на началника на просветата, ми се стори по-свястна сутринта. Тук, изглежда, по-рано е било обор. Сега бяха заковали дъсчен под, разширили прозорците и поставили чамови рамки със стъкла.
По стените, които бяха почернели като комин, висяха карта, закачена наопаки, картини на скелет, чифлик и змия. Това, изглежда, бяха новите учебни помагала.
Край стената откъм двора имаше ясли за хранене на животни, останали от времето, когато класната стая е представлявала обор. Никой не е счел за нужно да ги разруши, поставили са отгоре дъсчен капак и по този начин се е получил своеобразен долап. В него децата слагали храната си, книгите си и дървата за горене, които носели от полето.
31
Петък — мюсюлманският почивен ден. По-рано почивният седмичен ден в Турция е бил петък.