Хатидже ханъм ми каза, че този долап имал и друго предназначение. В него тя затваряла ония немирници, които не се оправяли с бой. Вехби, малкият син на кмета, прекарвал почти цялото си време в този долап. Това момче, влизало самичко в долапа, винаги когато извършвало някакво провинение, лягало по гръб като смъртник в ковчег и затваряло капака със собствените си ръце.
— Господин кметът нищо ли не казва? — попитах с учудване.
Хатидже ханъм поклати глава:
— Кметът изказа задоволство. „Браво на теб, Хатидже ханъм, добре, че ме подсети. В къщи също има долап. Ако е рекъл аллах, когато този проклетник не мирува, и аз ще го затварям там.“ — каза той.
— Хубав метод на възпитание! В училището има ли други момчета?
— Има още две-три. По-големичките изпращаме в мъжкото училище в село Гариплер.
— Къде е това село Гариплер?
— Ей там, зад ония скали, дето се белеят насреща.
— Не е ли жалко за момченцата? Как отиват и се връщат през зимата, когато падне сняг?
— Те са свикнали да ходят. Когато времето е сухо, стигат за по-малко от час. В дъждовни, кални и снежни дни им е малко по-трудно.
— Е, добре, защо не учим и тях тук?
— Че как може да учиш заедно жени и мъже?
— Тях можем ли да ги считаме за мъже?
— Но разбира се, дете. Те са вече големи мъже по на дванадесет-тринадесет години. — Хатидже ханъм малко се запъна. Тя имаше да каже още нещо, но не смееше. Най-после изплю камъчето: — Сега това е още по-недопустимо!
— Защо?
— Затова, защото ти още си много млада, дете.
В Истанбул съм чувала израза: „Тази жена е толкова невинна, че бяга дори от петел.“ Нашата Хатидже ханъм трябва да е от тези жени. Не сметнах за необходимо да й отговоря и започнах да се занимавам с друга работа.
Важна част от инвентара, набавен с цената на големи жертви, бяха петте груби чина стар модел. Странно защо досега не бяха сметнали за нужно да ги употребяват и ги бяха захвърлили на една страна.
— Защо сте направили така, Хатидже ханъм? — попитах аз.
— Не съм го направила аз, а предишната учителка, дете — отговори тя. — Децата са свикнали да седят на земята. Може ли да запомни урока някой, който се е покачил на това високо като минаре място? Но учителката не посмя да ги изхвърли съвсем, защото се страхуваше, че могат да дойдат инспектори. Когато децата влязат в училище, ги настаняваме на чиновете, а като започне урокът, ги караме да седнат ей на тази рогозка. По-богатите си носят специални миндерчета.
Помолих старата жена да ми помогне и вдигнах рогозката. Почистих пода, наредих чиновете и стаята заприлича на класна.
От израза на Хатидже ханъм личеше, че е недоволна, но не смееше да ми се противопоставя и изпълняваше нарежданията ми. Докато се мъчех да довърша работата си, цялата потънала в прах, децата започнаха да пристигат едно по едно.
Горкичките! Те бяха в окаяно състояние. Почти никое от тях нямаше чорапи и обувки. Главите им бяха здраво увити в парчета износен плат. Идваха до вратата на класната стая, като трополяха с дървените си налъми, изуваха ги там и се нареждаха едно до друго.
Щом ме видяха, децата се изплашиха. Те поглеждаха срамежливо през вратата, а когато ги повиквах, закриваха лицата си с ръце или пък се криеха зад вратата. В края на краищата се принудих да хвана някои от тях за ръце и да ги вкарам почти насила в класната стая.
Като пристъпваха към мен, те здраво затваряха очи и ми целуваха ръка така, че едва се въздържах да не се засмея.
Изглежда, такъв беше обичаят в това село. При всяка целувка се чуваше смешно мелодично мляскане и върху ръката ми оставаше лека влага. За да привикнат децата към мен, намирах по една-две добри думи за всяко от тях. Но те оставяха без отговор моите въпроси, макар че ги задавах с най-благ глас. Мълчаха така упорито, че на човек му ставаше обидно от това и само след много превземки и молби скланяха да кажат имената си:
— Зехра.
— Айше.
— Зехра.
— Айше.
— Зехра.
— Айше.
Боже господи! Колко много момичета в това село се казват Зехра или Айше! Никак не ми беше до смях, но въпреки това през главата ми минаваха странни мисли. Идва например инспектор и иска да се запознае с моите ученици. Отговарям му съвсем лесно, още в същия миг: „Девет момичета се казват Айше, а дванадесет — Зехра.“ За улеснение мога да поставя всички, които се казват Айше, от едната страна на класната стая и всички, които се казват Зехра — от другата страна. Когато играем на топка в двора (през време на междучасията непременно ще забавлявам тези деца), ще мога лесно да ги разделя на две групи, като кажа: всички Айшета отсам и всички Зехри оттатък.