Не можах да устоя на изкушението тайно да се забавлявам с тях. Когато в училище пристигнаха нови момичета, ги питах:
— Ти дъще, Зехра ли се казваш или Айше?
И често получавах очаквания отговор.
Едно кръглолико мъничко момиче излезе най-смело от всички. То вдигна черните си очи към мен и попита учудено:
— Откъде знаеш името ми?
Наредих ученичките си една по една на чиновете и ги предупредих да си запомнят местата. Горките! Заслужава си да се видят. Те не умеят да седят на чиновете и заемат странни пози, сякаш са накацали по клона на някое дърво или са седнали на чардака на някоя асма.
Когато се отдалечавам от тях, ме следят с крайчеца на окото си и също като костенурките, прибиращи се в черупките си, бавно придръпват под себе си своите мръсни краченца, които се люлеят странно във въздуха. Ще привикнат.
Едно нещо ме учуди много. Тези деца, които пристъпват срамежливо към мен, които целуват ръка със затворени очи, които се свенят като селски булки, докато изговорят една думичка, още щом си отворят учебниците, започват да четат с отсечен висок глас. Колкото повече се увеличава броят на учениците в клас, толкова повече расте шумът и главата ми започва да се замайва.
Попитах Хатидже ханъм:
— Винаги така на глас ли учат? Може ли да се понася това?
Тя ме изгледа малко учудена.
— Разбира се, дете! Училище е това. Може ли да се дяла дърво, без да се удря с тесла? Колкото повече викат, толкова по-добре ще запомнят урока — отговори тя.
Класът почти се беше попълнил. Ударих силно с ръка по катедрата, която беше единствената нова и красива вещ в училището. Исках да кажа на ученичките да учат наум. Но никоя от тях не ми обърна внимание и не вдигна глава да ме погледне. Напротив, бученето се засили още повече като в кошер, в който е хвърлен камък:
„Ебузибилляхи, ебджет, хеввез, хутти, джим юстю дже, джим есре джи.“
Стана ми ясно, че ще има много да се мъча, докато вкарам тези деца в пътя. Но не се съмнявах, че в края на краищата ще успея.
— Хатидже ханъм — казах аз, — днес ти се занимавай с тях така, както си знаеш. Няма да мога да пристъпя към занятия, докато не приведа в ред класа.
Старата жена ме изгледа със съмнение и отговори:
— Учим децата, тъй както сме видели, дете. Не знаем това, което знаете вие. Не сме учили като вас в училище.
Едва по-късно разбрах какво е искала да каже тази женица. Помислила е, че искам да я изпитам. Тя тъй се плаши да не загуби своята заплата от двеста куруша…
Макар че времето беше хубаво, няколко момичета се явиха на училище, покрили главите си със стари наметала. Попитах Хатидже ханъм защо правят това.
Тя отговори с учудване на този въпрос както на почти всички други мои въпроси:
— Боже мой, дете, та те са вече големи моми за женене. Да не искаш да ходят по улиците с открити лица!
Господи, тези ли бледи, невзрачни като червеи деца по на десет-дванадесет години наричат големи моми! Наистина съм попаднала в много странно село.
Въпреки това донякъде се зарадвах. Щом тукашните хора наричат тези деца моми за женене, на мен положително ще гледат като на стара мома, не успяла да се задоми, и никой няма да ми се присмива, че съм още дете.
Момчетата дойдоха най-късно на училище. Те работят в къщи като възрастни: вадят вода от кладенеца, доят крави, носят дърва от гората.
Хатидже ханъм им каза да почакат малко навън и се обърна към мен с известно стеснение:
— Изглежда, че си забравила кърпата за глава, дете.
— Има ли нужда от нея?
— Е, всъщност има. Не ми е работа да се меся, но не е ли грехота да се предава урок с открито лице?
Досрамя ме да кажа: „Не знаех това“ и излъгах, като се изчервих лекичко:
— Забравила съм да си взема забрадката…
— Добре, дете, аз ще ти дам една чистичка батиста — каза Хатидже ханъм, влезе в стаята си, извади една зелена кърпа за глава от сандъка, който издрънча звучно при отварянето и затварянето, и ми я подаде.
Нямаше как, трябваше да се подчиня. Наметнах кърпата върху косите си и завързах двата й края под брадата също като младите циганки, които врачуват из улиците на Истанбул.
Стъклото пред затворения капак на един от прозорците, макар и бледо, ми служеше вместо огледало.
Отидох незабелязано пред прозореца и започнах да се оглеждам. След като станах учителка, бях помислила и за външния си вид. Според моето убеждение една учителка не бива да бъде облечена като другите жени през часовете.
Замисленото от мен облекло беше много просто: дълга до коленете манта от чер лъскав сатен, тънък кожен колан на кръста, а под колана две малки джобчета — едното за кърпа, другото за бележник.