След непристойното държание на Вехби се намръщих и казах:
— Как можеш да говориш такива неща на учителката си? Ако се разчуе, ще ти откъснат езика.
— Нима бих казал на друг? — отговори момчето така, сякаш се подиграваше на моята наивност.
Боже господи, какви неща знае това малко колкото педя селско момченце! Той продължи със същата непринуденост:
— Ще те наричам Истанбулска снаха, ще ти нося кестени, брат ми ще ти подари златен гердан.
— Ти нямаш ли си снаха?
— Имам, но е черна. Нея ще я дадем на Хасан овчаря.
— Какво работи брат ти?
— Стражар.
— Какво правят стражарите?
— Убиват чудовища — отговори той.
Вехби има и други черти, заради които го харесвам. Той е горд, упорит, проявява самостоятелност, не по-лоша от тази на възрастен човек. Когато го поправям по време на урок, се засрамва и се ядосва. По никакъв начин не иска да поправи грешката си. Ако настоявам повече, започва да се бунтува, гледа ме подигравателно в лицето и отсича:
— Ти си жена, умът ти не стига за тези неща!
Третият обект на моята обич е едно малко момиченце, останало сираче. Може би беше петият ден след започване на занятията. Като оглеждах чиновете, почувствах приятно вълнение и сърцето ми заби силно. От крайното място на най-последния чин ми се усмихваше, като откриваше своите бисерни зъби, хубаво момиченце с ангелско лице, с много руси, почти бели коси, с прозрачна кожа.
Кое беше това дете? Откъде беше дошло така изведнъж?
Посочих го с ръка и казах:
— Ела при мен!
Момичето скочи от мястото си леко като птичка и дойде при мен, като подскачаше така, както правех аз някога в училище.
Това дете беше крайно бедно. Крачката му бяха боси, а косите му — сплъстени. През дупките на скъсаната му рокля, изгубила цвета си, се виждаше бялата му нежна кожа.
Хванах мъничките му ръчички и казах:
— Погледни ме в лицето, дете!
То вдигна главата си плахо. Между извитите му мигли блеснаха две сини очи.
Страданията, които преживях в Зейнилер, не бяха в състояние да ме разплачат. Но ако в тази минута не се бях овладяла, положително щях да се разридая, трогната от хубавите очи на това дете, от зъбите му, подобни на два реда бисери, и усмивката, цъфнала на алените устни на полуголото клетниче.
Погалих я лекичко по брадичката и я попитах, както всички други момичета:
— Ти Зехра ли се казваш, малката, или Айше?
Тя отговори с чисто истанбулско произношение и с невероятно сладък глас:
— Казвам се Мунисе, учителко.
— В това училище ли учиш?
— Да, учителко.
— Защо отсъства толкова дни?
— Моята настойница не ме пусна, учителко, имахме работа. Отсега нататък ще идвам.
— Нямаш ли майка?
— Имам настойница, учителко.
— Къде е майка ти?
Момиченцето сведе очи към земята и не отговори. Почувствах, че съм се докоснала, без да знам, до една скрита рана в сърцето на това дете.
Не настоях повече. Зададох друг въпрос:
— Ти ли пееше вчера надвечер, Мунисе?
Предния ден бях чула да пее тънко детско гласче в един от съседните дворове. Това гласче беше толкова сладко, толкова различно от гласовете, които съм слушала тук, че неволно допрях глава на прозореца, затворих очи и няколко минути ми се струваше, че се намирам съвсем на друго място, в града на онзи подлец, името на когото не искам да споменавам.
Никой друг освен това момиче не би могъл да изпее тази десен.
Мунисе потвърди срамежливо с глава:
— Аз бях, учителко.
Казах й да седне на мястото си и пристъпих към урока. Чувствах някаква промяна в себе си.
Това дете ми подейства като топло пролетно слънце, като светъл лъч, огрял птичите гнезда, останали под снега.
Болната и оскърбена Чучулига, която трепереше в студеното си безрадостно гнездо, като криеше главата си между своите криле, започна бавно да се съживява, да възвръща предишното си весело настроение. Движенията на тялото ми станаха чудно гъвкави, гласът ми, думите ми — приятни и мелодични.
Когато предавах урока, очите ми неволно се обръщаха към момиченцето, което също ме гледаше. Приятната усмивка, която разкриваше бисерните му зъби, обичта в сините очи, която чувствах да гали устните ми, събудиха днес за пръв път в живота ми майчиното чувство в мен.
Щом съм осъдена да живея в усамотение, поне да имах едно такова мъничко момиченце. Уви, това е неосъществим блян за мен.
От Хатидже ханъм можах да науча твърде малко за Мунисе. Жената, която тя нарече „настойница“, била нейна мащеха. Баща й бил стар горски служител. Втората му жена била от това село, затова, след като се пенсионирал, той останал тук. Жена му имала ниви и къщи, а той — малка пенсийка, с която преживявали.