— Ако се съди по това, което ми разказа, семейството й не е толкова бедно. Защо не гледат добре детето? — попитах аз.
Старата жена се начумери:
— То да е благодарно, че го гледат и толкова. Други на тяхно място биха го изхвърлили на улицата.
— Защо?
— Майката на това момиче е лоша жена, дете. Не помня добре, но мисля, че преди пет години избяга с един полицейски лейтенант. Момиченцето беше много мъничко. След това офицерът я напуснал и заминал за друг край. Започнали да се носят слухове за жената, след което била отвлечена в планината. С една дума — лошо.
— Може да е така, Хатидже ханъм, но каква е вината на детето?
Старата жена поклати глава със свойствения си фанатизъм:
— И какво да правят? Да обличат в коприна дъщерята на тази жена?
Мунисе не идваше редовно на училище.
— Моята настойница ме накара да пера, да измия дъските, прати ме за дърва в гората… — отговаряше тя, когато я питах.
Другарките й не се държаха добре с нея. В клас я държаха винаги далеч от себе си, използуваха всеки удобен случай, за да я обидят, оскърбят и разплачат. Затова и аз бях виновна донякъде. Не съумях да скрия обичта си към малкото момиче. Тези, които виждаха, че я галя в клас, че на двора я викам при себе си и разговарям с нея, ме гледаха накриво.
Един ден чух, че Мунисе плаче в двора на училището и се моли:
— Какво съм ви направила? Недейте…
Погледнах скришом през прозореца. Момичетата си пълнеха устата с вода от чешмата, гонеха Мунисе и я пръскаха. Тя плачеше, бягаше от ъгъл в ъгъл и се мъчеше да скрие лицето и врата си с ръце.
Тези бавно подвижни и плахи момичета с тихи погледи бяха заприличали на ловджийски кучета, които гонят ранена газела. Те подскачаха пъргаво с черните си крачета и се въртяха около Мунисе, като грачеха подобно на врани, налетели на мърша. Когато успяваха да издебнат безпомощното момиченце в някой ъгъл или да го търкулнат на земята, те пръскаха водата, която издуваше бузите им, ту в лицето, ту в полуголите му гърди, които се виждаха под скъсаната рокличка.
Бях поразена и изскочих като луда от стаята. Тичах така силно, че счупих дъската на едно стъпало и десният ми крак хлътна. Когато се озовах на двора, картината беше променена. В помощ на Мунисе се беше притекъл един дребничък като нея, но корав съюзник — малкият Вехби.
Няма да забравя героизма на този деветгодишен немирник. Вехби беше полазил в калните локви, които се бяха образували малко по-нататък от чешмата, пляскаше с ръце като патица и обсипваше със страшен дъжд от кал тези, които се опитваха да нападат Мунисе. Ръцете, лицето и краката му бяха черни-почернели от кал. Тънкият му глас се открояваше като остра свирка сред врявата на момичетата.
— Гяурски изчадия! Оставете момичето на мира, иначе ще ви изколя!
Момичетата се видяха принудени да отстъпят пред неговия напор. Взех на ръце изтощената Мунисе и я отнесох в стаята си.
Не е възможно да опиша чувствата, които ме вълнуваха, когато държах в обятията си това мъничко красиво създание. В глъбините на сърцето ми сякаш забълбука някакъв извор, гърдите ми се изпълниха с топлина, тялото ми бе обхванато от приятна, опияняваща нега, която пълнеше очите ми със сълзи и спираше дъха ми.
Струва ми се, че и друг път съм изпадала в такова опиянение. Но къде? Кога?
Сега, когато пиша тези редове, сърцето ми замира и мисля с втренчен в далечината поглед. Да, къде? Кога? Това е може би спомен от някакъв отколешен сън, защото в това далечно неясно видение има невероятни неща, които могат да се случат само насън. Виждам се да хвърча в някаква въздушна пустота. Около мен се носи поток от листа, които шумолят рязко и шибат лицето ми… Къде беше това? Не, не, вероятно се лъжа. Такова чувство изпитвах за първи път в живота си.
През този ден поизоставих своите ученици и се заех с Мунисе. Измих хубавото й телце, което приличаше на ожулена от ветровете бяла лилия, вчесах русите й, почти бели косички.
Бедничката хлипа тихичко около десетина минути. Ах, тия сълзи! Сякаш техните капки обливаха не малкото личице на момичето, а моето сърце.
Полека-лека започнах да печеля доверието на детето. Докато преправях набързо една от старите си рокли, за да я ушия за него, то се притискаше като малко котенце в полите ми и ме гледаше в лицето с дълбоките си влажни очички.
Мунисе имаше вид на възрастен човек като всички деца, познали отрано страданието и несправедливостта. Тя знаеше отдавна онези неща, които бях разбрала едва преди месец-два. Да, тя се грижела всецяло за трите си по-малки братчета. Въпреки това мащехата никога не била доволна и всеки ден я биела по няколко пъти.