Тази сутрин Назифе ханъм дойде пак. Попита ме дали знам да чета мевлюд. Скоро щяло да има сватба. Изглежда, че на сватбите в това село няма музика, а се чете мевлюд.
— Знам, Назифе ханъм, но гласът ми е ужасен — отговорих, като хапех устни, за да не се разсмея.
Назифе ханъм изказа съжаленията си. Една от предишните учителки умеела да чете доста добре мевлюд и печелела много пари. Впрочем истинската цел на нейното посещение не беше тази. Женели една бедна девойка. Съседите решили да извършат добро дело, събрали няколко тенджери и постелки, а от мен искали булчинска рокля. И без това девойката не ми била чужда, била моя ученичка.
Останах слисана и казах:
— Между моите ученички няма мома за женене, Назифе ханъм! Най-голямата е на дванадесет години.
Назифе Молла се усмихна:
— Но дъще, малко ли са дванадесет години! Когато се омъжих, бях на петнадесет и хората смятаха, че съм стара мома. Вярно е, старите обичаи вече изчезнаха, но тази сирота си няма никого, остана на улицата. В селото ни има един овчар. Мехмед се казва, на него я даваме. При него ще има поне парченце хляб…
— Коя е тази девойка, Назифе ханъм?
— Зехра.
В класа ми има седем или осем момичета, които се казват Зехра, затова не можах да се сетя изведнъж за коя става дума. Но когато Назифе ханъм ми каза коя е тя, останах изумена.
Тази Зехра, която ще омъжат за Мехмед овчаря, изглежда толкова странно, че би уплашила човек насън, а освен това не е с всичкия си. Косите й са червени, щръкнали като клечки и омотани като клоните на храст, лицето й е бледо като восък и покрито със също такива бледи лунички, челото й е тясно, очите й са страшни.
Още от пръв поглед разбрах, че това момиче е болно. Никога не говори в клас, но когато се наложи да каже нещо или да чете урока, започва изведнъж с отсечен, висок и страшен глас.
Странното е, че Зехра е най-силната ми ученичка по смятане и най-много помни наизуст.
Тя стои настрана от всички както в клас, така и в междучасията, не участва нито в пеенето на религиозни песни, нито в погребалните игри.
Тя обаче си има своя игра, която повтаря през няколко дни, и ме хвърля в по-голям ужас от другите. Застанала в средата на двора, Зехра се вслушва като че ли в някой глас от небето, блещи очи, гърлото й клокочи като заврял чайник и издава странни звуци. Постепенно тя изпада в транс, червената й коса настръхва, на устните й се появява пяна, започва да крещи и да се върти. Това безспорно е някаква игра. И когато я наблюдавам, започвам да треперя.
Щом Назифе ханъм ми каза, че това момиче ще става невяста, неволно си помислих: „Ако Зехра изпадне в транс през първата брачна нощ и подхване пред овчаря своята игра, горко на младоженеца.“
Когато съседката си отиде, развалих още една от моите стари рокли и започнах да шия булчинска рокля на Зехра. Нямаше как, това бедно момиче трябваше да се поиздокара. Иначе овчарят можеше да се уплаши и да я напусне още първата нощ.
Зейнилер, 1 декември
Снощи се състоя сватбата на Зехра в дома на кмета. За утешение на Мехмед овчаря сред селото свириха зурни, биха тъпани и имаше борба на един-двама пехливани.
Жените също направиха къна геджеси40 и четоха мевлюд.
Булчинската рокля, подарена от мен, пак се стори много натруфена на старите жени в селото. До ушите ми достигнаха думи като „на оня свят“, „Мюнкир, Некир“, „огнен боздуган“. Но младите жени гледаха роклята с възхищение. Струва ми се дори, че между тях имаше и такива, които завиждаха на булката.
Снощи прекарах много забавно. Жената на кмета беше приготвила специална трапеза. От разговора, който се водеше, стана ясно, че тази трапеза е приготвена не толкова заради Зехра, колкото за да се проявят пред „истанбулската учителка“.
Преди да въведат младоженеца при булката, устроиха смешна церемония, младоженецът трябваше да целува ръка.
Между ръцете, които целуна този недодялан и срамежлив селски момък, като си затваряше очите, беше и моята. Това се счита за необходимо, защото учителката по право се смята за нещо като майка.
През време на тази церемония се разигра скрита комедия, която никога няма да забравя. Пет-шест стари жени начело със съпругата на кмета и Назифе ханъм бяха седнали на миндера върху нара. А аз, понеже все още не мога да седя като тях с подгънати крака, бях приседнала на един сандък за сапун край огнището.
Мехмед, който не смееше да вдигне очи от земята, не можа да ме забележи и ме пропусна.
— Мехмед, сине, целуни ръка и на учителката — обади се от ъгъла Незифе ханъм и ме посочи. Тогава момъкът дойде при мен, но от притеснение не знаеше какво да прави. Важно протегнах ръка, но овчарят изпусна пръстите ми, още преди да ги е уловил. Той гледаше глупаво и не можеше да повярва, че това е човешка ръка.
40
Къна геджеси — тържествена вечер, която жените устройват преди сватбата или през време на сватбата.