Понякога тя говори толкова странни неща, просто невероятни… Беше втория ден, след като се настани при мен.
— Мунисе — рекох аз, — наричай ме, ако искаш, мама.
Тя се усмихна сладко и ме погледна в лицето.
— Как може, какичко?
— Защо да не може?
— Ти си още малка, какичко, как да те наричам мама!
Тези нейни думи оскърбиха достойнството ми.
— Ах ти, дявол такъв! — казах аз, като я заплаших с пръст. — Защо да съм малка? Аз съм голяма жена, прехвърлила двадесетте.
Мунисе ме гледаше, захапала върха на езика си със зъби, и се смееше, без да ми отговори.
— Аз съм голяма жена — повторих аз.
Тя сви устни също като голям човек:
— Не си кой много по-голяма от мене, какичко — на четиринадесет-петнадесет години.
Не можах да се въздържа и започнах да се смея. Мунисе се окуражи и продължи със стеснение:
— Ще станеш хубава булка, какичко. Ще украся косите ти със златни нишки. А красив като теб…
Затворих устата на момичето с ръка и казах:
— Ако чуя втори път подобни думи, ще ти откъсна езика.
Друга една особеност на моята малка е, че много обича да се гизди и да кокетничи. Изобщо не обичам кокетните момичета, но не ми е неприятно, когато гледам Мунисе, че се гизди пред огледалото и се усмихва самодоволно на себе си. Вчера я заварих с една изгоряла кибритена клечка в ръка. Мъчеше се да си почерни веждите и миглите. Откъде ли е научила това малката безобразница?… Но няма да бъде толкова безобидно след няколко години, когато стане девойка, залюби някого и реши да се омъжи за него. Когато се замисля за това, от една страна, се вълнувам като всяка майка, която има дъщеря, а от друга, изпитвам удоволствие.
Вчера Мунисе се обърна към мен с молба, като се червеше от стеснение. Искала да си направи косата като моята.
И без това търся удобни случаи, за да си играя с Мунисе като с кукла. Взех малката на коленете си, разплетох косите й, а след това ги вчесах и загладих така, както иска тя.
Мунисе взе малкото огледало от етажерката и рече:
— Мила какичко, искаш ли да се погледнем двете заедно в огледалото?
Притиснахме главите си като две сестри, които ще се фотографират. Започнахме да се смеем и да се плезим една на друга в огледалото.
Със своите сини очи, с матовобялата си кожа и с нежното си миловидно лице Мунисе беше хубава като ангел. Но тя изглеждаше недоволна от себе си и каза, като докосваше с ръка устните и носа ми:
— Напразно, какичко, аз не приличам на теб.
— Добре, че не приличаш, дете.
— Защо да е добре, като не съм хубава като теб?
Тя приближи главата си още повече, започна да милва бузата ми с ръката си, която беше прекарала под брадата ми и рече:
— Ти си като кадифе. В твоето лице човек може да се види като в огледало.
Смеех се на бръщолевенето на това дръзко момиче, като разрошвах косите му, които бях вчесала с толкова труд. Но защо да крия, щом този дневник няма да бъде прочетен от други хора? Тя ме намира по-красива, отколкото се мисля самата аз. Вече започвам да вярвам като че ли на тези, които ми казват: „Фериде, ти не се познаваш. В теб има нещо съвсем различно.“
Какво бръщолевя? Ах, това малко момиче! Докато се мъча да направя от него разумна девойка, то, изглежда, ще ме направи кокетка като себе си.
Зейнилер, 29 януари
Ето вече цял месец, откакто не съм се докосвала до дневника си. Във всеки случай през това време свърших по-полезна работа от писането. Пък и какво може да се пише за щастливите дни?
Цял месец живях в дълбоко душевно спокойствие. Жалко, че това не продължи много. Една пощенска кола, която минала оттук преди два дни, оставила четири писма за мен. Още щом ги видях, цялата пламнах.
— По-добре да бяха изчезнали по пътя, — си рекох още преди да знам откъде са и какво пише в тях.
Не бях се излъгала в първото си предчувствие. Почеркът върху пликовете беше познат. Писмата бяха от Кямран.
Докато стигнат до мен, тези пликове бяха обикаляли от ръка на ръка и бяха нашарени с много сини и червени текстове и печати. Прочетох адреса на един от тях, без да се реша да го докосна:
„За Фериде ханъм, учителка в средищната прогимназия в град Б.“
Смачках писмата в ръката си и ги захвърлих на етажерката до огнището.
— Какичко, болна ли си? Защо си пребледняла така? — каза Мунисе, като ме завари да гледам унесено навън, притиснала чело на прозореца.
Помъчих се да се овладея и се усмихнах:
— Нищо ми няма, дете. Мъничко ме боли главата. Хайде да поизлезем на двора и ще ми мине.
Часове наред през нощта стоях будна в леглото, втренчила поглед в тъмнината. Бях отчаяна, не знаех какво да правя. Безочлив нахалник! Кой знае какви неща се бе осмелил да ми наговори в тези писма? Няколко пъти ми се дощя да запаля лампата и да прочета писмата, но се овладях. Беше ми срамно и унизително да ги чета.