Започвах да чувствам, че зад суровите думи и шумния смях на този грубоват военен лекар се крие дълбока нежност.
Като се стараех да бъда сериозна, отговорих:
— Аз съм учителка, докторе. Исках да работя, да бъда полезна, и ме изпратиха тук. Безразлично ми е къде ще бъда. Мога да работя там, където кажат.
Докато му говорех, ме гледаше внимателно.
— Значи, сте дошли тук само за да работите, да служите на просветното дело, на родината, на децата, така ли?
— Да, това е моята цел.
— На тази възраст, с това лице и с тази външност? Я ми кажете истината. Погледнете ме в очите. Ха така! Мислите, че ще се хвана на такава въдица, нали?
Очите на доктора, които се смееха сладко, като се губеха със своите бели клепки между пълните му бузи, сякаш проникваха чак до дъното на душата ми.
— Не, дете — продължи той. — Истинската причина е друга. Работата не е дори в това, че трябва да изкарвате средства за съществуване. Колкото повече се мъчите да го скриете, толкова по-добре го виждам. Ако ви попитам коя сте, от кое семейство сте, къде живеете и тъй нататък, няма да ми кажете, нали? Виждате ли как знам? Тук има някаква тайна. Но не искам да ровя. Нека тази загадка остане между нас.
Млъкнахме и двамата.
След като помисли малко, старият доктор каза:
— Ще ми разрешите ли да ви направя малка услуга? Искате ли да издействам да ви изпратят на по-добро място? Имам някои познати в министерството.
— Не, благодаря, аз съм доволна от мястото си.
Той пак се засмя, сви рамене и каза с насмешлив тон:
— Много добре, много добре! Но самопожертвованието не може да продължава безкрайно. Ако един ден ви дотегне тук, пишете ми. Ще ви оставя адреса си. Човешко е.
— Благодаря.
— И тъй, свършихме. Сега да поговорим по работа. Нека ви запозная с онова, което предстои да вършите.
Той отвори вратата на една от стаите. Върху разкривено легло лежеше човек, лицето и тялото на когото бяха покрити с войнишки ямурлук.
— Как си, Молла, по-добре ли си? — попита докторът.
Раненият надигна ямурлука с ръка и се опита да стане.
— Не мърдай, лежи спокойно. Имаш ли болки и оплаквания?
— Нямам, слава богу. Само скулата ме понаболява малко.
Докторът пак се разсмя:
— Ох, моите мили невежи! Коляното си той нарича скула и мисли, че стомахът му се намира в петите. Обаче изпречи ли се някой пред него, тежко му и горко. Ще ти мине, Молла. Ти благодари на аллаха, че куршумът не е попаднал малко по-вляво. Искаш ли да стъпиш на краката си до една седмица? Виж, ако ти е харесало спокойствието тук и ти се иска да полежиш малко повече, това е друга работа. Тогава ще правиш всичко, което ти каже това девойче, разбра ли? Отсега нататък тя ти е доктор, тя ще те превързва. Ако чуя, че си сложил някое бабешко лекарство, мисли му… Като нищо ще се върна и ще ти отрежа крака, без да ми мигне окото.
Той започна да развива бинтовете, като нарочно се допираше до раната и караше човека да вика: „Олеле, докторе!“
— Мълчи. Жалко, че си мъж. Я се виж какъв си голям, човек с брада и мустаци, не се ли срамуваш да викаш пред това мъничко момиченце? Туй не е рана, а играчка. Ако знам, че ще ми се падне такава болногледачка, веднага ще си направя някоя безопасна рана като твоята.
Един час по-късно старият доктор и брадатият капитан напуснаха селото.
Не може да има по-проста случка от тази, нали? Но аз не помня никой друг път да съм преживявала такова странно вълнение и душата ми да е била така дълбоко разтърсена.
Зейнилер, 24 февруари
Казват, че лятото тази година щяло да настъпи бързо. От една седмица времето е ясно. Навсякъде слънце и светлина. Ако нямаше сняг по върховете, човек би помислил, че е настъпил май.
Днес беше петък. След като се наобядвахме, започнах да работя в стаята си над един акварелен портрет на Мунисе. На вратата неочаквано се почука. Влезе Хатидже ханъм. Забрадката й беше паднала на раменете, тя цялата трепереше. Никога не съм я виждала така разтревожена и развълнувана.
— Дойдоха двама господа. Единият бил началник на просветата. Дошъл да инспектира. Слизай бързо. Аз се притеснявам, не мога да говоря с тях.
Като си обличах наметалото набързо, се усмихвах на себе си. Този цар на мързеливците, когото го мързи да помръдне дори ръката си в своя кабинет, си е направил труд да дойде чак тук? Просто невероятно!
Долу, пред вратата на класната стая, се срещнах с двама души, единият от които беше много висок, а другият — много нисък.
Докато търсех с очи началника на просветата, нисичкият човек пристъпи към мен. На лицето му, което не можеше да се различи добре в тъмнината, лъсна монокъл.