Инженерът, който бе седнал на един ученически чин и клатеше дългите си тънки крака, каза нахално със своя „хубав“ френски език:
— Това е изключителен екземпляр. Остави ме тук. Трябва да намеря начин да я накарам непременно да открие лицето си.
Началникът на просветата отново се сконфузи и рече на турски, за да не породи съмнение в мен:
— Нямаме време. Ще напишеш доклада си по-късно. Хайде, ако обичаш! — и тръгна.
Инженерът се спря пред входната врата и започна да се оглежда, сякаш наблюдаваше покрива и прозорците на сградата. Той чакаше да изляза на светло.
Нарочно се обърнах с гръб към тях и си дадох вид, че съм заета с нещо.
Той се обърна още един-два пъти, докато минаваше през двора, а когато прекрачи прага на пътната врата и излезе на улицата, тръгна покрай оградата, като от време на време поглеждаше вътре, надигайки се на пръсти.
Новината се пръсна бързо из селото. Въпреки че беше петък, децата и майките тичаха при мен и споделяха тревогите си, че затварят училището. Много ме трогна това, че децата, които ми се струваха чужди и равнодушни към мен и училището, сега плачеха и ми целуваха ръка.
Хатидже ханъм, вързала голяма кърпа така, че главата й приличаше на огромна пирамида, се прибра в стаята си. Моето положение беше тежко, но признавам, че от цялата работа много по-тежко пострада тази женица.
Надвечер в училището дойдоха жената на кмета и Назифе ханъм. И двете бяха огорчени, особено Назифе ханъм. Тя ме гледаше многозначително и въздишаше.
— Имах съвсем други намерения, но такава била волята на аллаха.
Налагаше се и аз да отговоря с престорена тъга.
— Какво да се прави, Назифе ханъм, така било писано — казах аз, като наведох очи към земята.
Накратко казано, този дребничък господин с монокъла обърна надолу с главата село Зейнилер. Селяните бяха много огорчени.
Знаех, че на този свят не е възможно да попадна в по-лошо село от Зейнилер, и въпреки това мъката на хората се предаде и на мен. Изключение правеше само Мунисе. Тази немирница просто щеше да хвръкне от радост.
— Кога ще тръгнем, какичко? До два дни? — питаше тя и пърхаше като птичка.
Зейнилер, 3 март
Утре тръгваме на път.
Първите дни Мунисе се радваше много. Но от вчера насам е странно тъжна.
От време на време тя се замисля, като отправя поглед в далечината, а на въпросите ми отговаря разсеяно.
— Мунисе, ако не искаш да дойдеш с мен, мога да те оставя тук — рекох аз.
— Не, какичко, бих се хвърлила в кладенеца — отговори тя припряно.
— Мъчно ли ти е, че ще се разделиш с братчетата си?
— Не ми е мъчно, какичко.
— Може би ще ти тежи раздялата с баща ти?
— Съжалявам баща си, но не го обичам толкова, какичко.
— Добре, какво те измъчва тогава?
Тя мълчеше с наведена глава, а ако настоявах повече, започваше да се смее пресилено и да ме прегръща. Но аз не вярвам на тази престорена веселост. Нима не зная каква е Мунисе, когато се радва истински? Впрочем в нейните бистри детски очи винаги съм забелязвала малко тъга. Толкова се мъчих да я накарам да ми каже причината, но всичките ми усилия отидоха напразно. Днес случайност ми помогна да открия тайната, която кара да страда сърцето на това дете. Надвечер по някое време Мунисе изчезна, макар да знаеше, че в този момент имам нужда от нея. Трябваше да ми помага в приготовленията за път.
Повиках я няколко пъти, не се обади. Сигурно беше в двора. Отворих прозореца и извиках:
— Мунисе! Мунисе!
Тя се обади с тънкия си глас отдалеч, някъде откъм гробницата на Зейни баба.
— Идвам!
Когато дойде при мен, я попитах защо обикаля тези места самичка. Тя се обърка и се опита да ме излъже, като ми наговори разни безсмислени причини.
Погледнах я внимателно в лицето. Очите й бяха зачервени. По леко пребледнелите й бузички имаше следи от току-що изсъхнали сълзи. Изведнъж изпаднах в паника. Започнах настоятелно да я питам какво е правила там и защо плаче. Ръцете й бяха в моите ръце и тя извиваше глава, за да скрие лицето си, като продължаваше да мълчи, но устните й леко потрепваха.
Бях решила на всяка цена да я накарам да проговори. Казах й, че ще я оставя тук, ако скрие причината от мен. Тогава тя не можа да издържи, сведе очи и каза срамежливо, сякаш признаваше кой знае какъв голям грях:
— Мама беше дошла да ме види. Чула, че заминаваме. Не ми се сърди, какичко.
Когато ми признаваше този голям грях, цялото й тяло трепереше, очите й се напълниха със сълзи.
Разбрах, детенце, разбрах много по-добре, отколкото очакваш, болката на твоята мъничка душа.