Като оправях падналите на лицето на Мунисе коси и милвах леко брадичката й, аз казах с кротък и спокоен глас:
— Защо ще се страхуваш и плачеш? Тя ти е майка. Разбира се, че трябва да я видиш.
Бедното дете още не можеше да повярва, гледаше ме със страх в очите и търсеше разни детински причини, за да ме убеди, че не обича тази жена, която всички мразят и проклинат. А в действителност така я обичаше, така горещо я обичаше…
— Дете мое, ако не обичаше майка си, бих те упреквала много. Може ли да не се обича майка? Хайде, изтичай да я върнеш. „Кака непременно иска да те види“ — речи. Аз ще дойда при гробницата.
Мунисе прегърна коленете ми, целуна полите ми и хукна към двора. Това, което направих, беше много рисковано. Знаех го. Ако разберат, че съм се срещнала с тази жена, селяните ще започнат да говорят лоши работи, а може би ще ме прокълнат. Но нека…
Чаках ги дълго, спотаена между дърветата от долната страна на гробницата. Жената се беше отдалечила доста. Мунисе трябва да е тичала чак до отсрещната страна на тръстиката, за да я върне назад.
Най-сетне се показаха. Пристигането на двете — майка и дъщеря, представляваше тъжна, много тъжна картина. Те вървяха разделени, сякаш бягаха, сякаш се срамуваха една от друга, бавеха се нарочно, като си даваха вид, че затъват в калта. Бях се подготвила да кажа на тази жена думи, пълни с нежност и любов. Но когато се срещнахме, не можахме да намерим какво да си кажем.
Тя беше висока, крехка женица. Носеше старо закърпено наметало, а лицето си беше закрила с лилава забрадка вместо с воал. На краката си имаше скъсани кални обувки с изкъртени токове. Чувствах, че трепери, сякаш се плашеше от някого.
— Открийте си лицето — казах аз, като се помъчих да изглеждам колкото мога по-спокойна и да сдържа вълнението си.
Тя вдигна воала си след кратко колебание.
Личеше, че е доста млада, имаше може би най-много тридесет — тридесет и пет години. Но русото й лице беше толкова уморено, толкова повехнало…
Мислех, че жените като нея ходят силно гримирани. Но по нейното лице нямаше дори следа от грим. Най-силно ме порази голямата прилика между нея и Мунисе. Изведнъж ми се стори, че това е тя, Мунисе, пораснала ненадейно и достигнала тази възраст. После, после…
С неволно движение хванах детето за раменете и го притиснах към себе си. Дишах тежко, в очите ми напираха сълзи. Бях се нагърбила с голяма, много тежка задача. Но непременно щях да я изпълня, щях да направя от Мунисе добре възпитана жена. Това щеше да бъде най-голямата утеха в живота ми. Казах на жената, сякаш бях уверена, че в този момент тя също мисли това, което мисля и аз:
— Мила госпожо, виждам, че съдбата ви е лишила от щастието да отгледате това мъничко момиченце. Какво да се прави, такъв е светът. Искам да ви кажа само това, че можете да бъдете спокойна. Ще я отгледам като собствена дъщеря. Няма да я лишавам от нищо.
Тя за пръв път се осмели да заговори:
— Зная, малка госпожице. Мунисе ми е разказвала. От време на време, когато имах път насам, се отбивах да виждам Мунисе. Аллах да ви възнагради.
— Значи, вие сте се виждали с Мунисе?
Почувствах, че Мунисе, която ме беше прегърнала през кръста с малките си ръчички, отново започна да трепери. Беше се разкрило ново провинение на момиченцето. Значи, тя се е виждала тайно с майка си? Но имаше още един, много по-тъжен факт. Тя се е срамувала да каже на майка си, че крие от мен срещите си с нея.
— Ако бяхме останали тук, щях да ви давам възможност да се виждате с дъщеря си винаги, когато пожелаете — казах аз. — Но утре ще отпътуваме за град Б… Къде ще отидем оттам, не се знае. Бъдете спокойна, мила госпожо. Не мога да кажа, че ще бъда за нея майка, но ще се постарая да бъда поне добра сестра.
По едно време забелязахме, че долу в тръстиката обикаля човек. Беше бащата на моя ученик Джафер ага. Той ходеше често на лов за патици в блатото…
Майката на Мунисе изведнъж се разтревожи.
— Аз ще тръгвам, мила госпожице — рече тя. — Не бива да ме видят при вас.
Тези думи показваха, че бедната жена има чувствително сърце. Това се виждаше от нейното държание, от нейната външност и от израза на лицето й. Първото ми предположение излезе вярно. Изящността и благородството на лицето и на душата си Мунисе бе наследила от тази нещастна жена. Тревогата, която прояви тя, за да ме спаси от клюки, засегна моята гордост. Не исках да се разделя с нея, без да съм оставила хубави чувства в нейната душа. За да покажа, че не отдавам никакво значение на клюките, казах:
— Защо бързате? Не можете ли да останете още малко?
Бедната женица гледаше ръцете ми с дълбока благодарност и устните й трепереха от желание да ги целува. Но явно личеше, че няма смелост да се докосне до мен.