Седнахме на дънера на топола, повалена от последната буря, и взехме Мунисе между нас. Сега беше неин ред да говори. Бедната жена разказваше пламенно, сякаш чувстваше, че ще й олекне на душата, ако ми разкаже живота си. Тя говореше доста плавно и гладко.
Историята на нейния живот беше проста, но тъжна. Тя била родена в Истанбул, в Румеликавак. Баща й, който бил дребен чиновник, и майка й починали. Тя била осиновена от благородно семейство в Бакъркьой. Пораснала заедно с децата на това семейство и била възпитавана почти като благородничка. Когато станала на петнадесет-шестнадесет години, вече имала добри кандидати. Но не искала никого от тях, все намирала някакви поводи да откаже, защото обичала едного: младия син на това семейство, който тогава учел във военното училище и мустаците му току-що наболи. В действителност тя нямала никаква надежда, защото знаела все пак, че е осиновена. Но за нея било щастие да го вижда в края на всяка седмица и да чува гласа му.
По онова време бащата бил назначен за началник на областното финансово управление в град Б. и цялото семейство се преместило там. В Истанбул останал само синът, който учел във военното училище.
Четирите месеца, прекарани в Б., без да види своя любим, й се сторили като четири години и просто щяла да полудее. И най-после, когато той дошъл за лятната ваканция при своите…
Не минало много време и разбрали за нейното увлечение. Бащата, майката и дъщерите вкупом се нахвърлили върху нея и тъй като не искали да я държат повече в къщи, изпратили я тук, в едно от близките села, при някаква стара жена. Там се родила по-голямата сестра на Мунисе, която починала на четири годинки от дифтерит. Кой ще се съгласи да приеме девойка с дете в ръцете? Тя плакала, мислила и най-сетне се съгласила да се омъжи за един стар горски служител. В първите години се примирила със съдбата си. Но когато мъжът й се установил в това село Зейнилер, налегнала я непоносима душевна мъка. Тя чувствала, че просто оглупява в тъмната стая и от ден на ден все повече линее.
Когато разказваше тези неща, очите и тялото на бедната жена бяха обхванати от такава умора, че тя сякаш отново бе потисната от онази тежка тъма.
Точно по това време в село дошла жандармерийска група за преследване на разбойници. Младият офицер, командир на войниците, които си устроили лагера в отсрещната страна на тръстиката, я преследвал цели три седмици. Жената в края на краищата се поддала на изкушението и избягала с офицера, като напуснала мъжа и детето си.
Тази проста история, не знам защо, ми подейства много силно. Нощта настъпваше. Оставих Мунисе насаме с майка й и тръгнах към училището. Може би тези две същества, които вече едва ли щяха да се видят, имаха да си кажат нещо в минутите на раздялата. Или може би в мое присъствие те нямаше да могат да се прегърнат и поплачат от сърце, така както им се иска, и в душите им щеше да остане болката на неизказаните думи и чувства.
Като прескачах надгробните камъни, за да се върна в училище, бях дълбоко замислена.
Мунисе, обикнах те заради самотата ти. Винаги съм те съжалявала. А в тези минути те ревнувам. Ревнувам те от твоята майка, която е мизерна, паднала жена, но въпреки всичко е твоя майка. Когато се разделяш с това място, където си се родила и отрасла, ти ще отнесеш спомена за погледа на майка си в своите очи и горчивия вкус на майчините сълзи на устните си.
Б., 20 март
Тази сутрин натъпках в чантата документите, които бях донесла от село Зейнилер, и отидох в отдел „Просвета“. Мунисе още спеше. Беше рано и учреждението тъкмо започваше работа. Чиновниците, които пристигаха по един, по двама, бяха още сънени и пиеха кафе или пушеха наргиле.
На мястото на главния секретар с червения пояс сега седеше господин с къдрава черна брада и мазна яка. Попитах един от прислужниците. Той ми каза, че заедно с началника е сменен и главният секретар и че по работа трябва да говоря с този брадат господин.
Приближих се до него, поздравих го, казах му, че съм учителката от село Зейнилер, където училището е затворено по заповед на началника на просветата, и че съм дошла да предам документите на училището.
Главният секретар се позамисли.
— Ах, да — каза той, — много добре. Почакайте малко навън, докато дойде началникът.
Наложи се да чакам цели три часа в тъмния схлупен коридор на учреждението. На такива места минувачите гледат нахално и дори се намират хора, които подхвърлят закачки.
До един от прозорците бяха подпрели счупена стълба. Седнах на едно от нейните стъпала и зачаках.
Прозорецът гледаше към двора на разрушено медресе. Един софта43 със сини шалвари и запретнати ръкави чистеше зарзават край шадравана. На грамадния чинар, чиито клони проникваха през прозореца, до който бях застанала, играеха врабчета.