Седях замислена, с лакти, подпрени на коленете, и глава, облегната на ръцете.
Вчера сутрин по това време още не бях напуснала Зейнилер. Всички мои ученици, от най-малкия до най-големия, бяха дошли до коларския път над скалите, за да ме изпратят. Какво меко сърце имам. Колко бързо обиквам хората около мен. Чичо ми Азиз от време на време ме хващаше за ръцете и казваше:
— Ах ти, мое момиче, отначало страниш от хората, бягаш, а после се залепваш като борова смола.
Имал е право. Съжалявах всички тези деца. Хубавите — заради хубостта им, грозните — заради грозотата им, бедните — заради бедността и мизерията им. Ако оставям по късче от сърцето си на всяко място, с което се разделям, какво ще ми остане?
Бедничките целунаха едно по едно ръката ми. Мехмед овчарят ми изпратил по Зехра новородено яренце. Подаръкът на този човек така ме трогна до сълзи! Сложих животинчето, което още не беше отворило очите си, в обятията на Мунисе. В запустелите планини се разнесе тракането на чеченската кола и затрептя песента на звънчетата. Аз и Мунисе махахме кърпи към децата, докато изчезнаха сред черните скали.
Колата спря пред хотела в доста интересен момент. Хаджи Калфа гонеше грамадна котка, която изскочи от вратата с парче дроб в уста. Той размахваше като бич в ръката си маркуч от наргиле и крещеше:
— Ще видиш ти, проклетнице, ще ти одера кожата!
Тъкмо когато минаваше покрай нас, аз извиках:
— Хаджи Калфа!
Той не разбра изведнъж откъде идва гласът и се спря.
Щом ме съзря в колата, вдигна ръце и извика сред улицата, колкото му глас държи:
— О, милата учителка!
Заслужаваше да се види радостта на този човечец.
— Ха, иди си със здраве и се натъпчи спокойно. Халал да ти е! — извика той весело на котката, която стискаше здраво дроба в устата си и се мъчеше да се покатери по стената на отсрещната разрушена сграда.
Хаджи Калфа беше толкова радостен, че забеляза Мунисе, която ме следваше с ярето в ръце, едва когато стигнахме втория етаж на хотела и попита:
— Кое е това момиченце, госпожице учителко?
— Мое е, Хаджи Калфа — казах. — Ти не знаеш. Омъжих се в Зейнилер и имам момиченце.
Хаджи Калфа помилва Мунисе по брадичката:
— Ти не гледай този, който говори, а този, който го кара да говори. Ще даде аллах и това ще стане. Момиче то си го бива, здраво е и стройно.
По щастлива случайност моята стая със сините тапети се оказа свободна. Това ме зарадва много. Вечерта Хаджи Калфа ме завлече насила да вечерям у тях.
Казах, че съм уморена и не исках да отида. Но старият човек просто ми заповяда:
— Виж я ти нея! Нищо ти няма. Шест месеца пеш да вървиш, дори цветът на лицето ти няма да се промени.
Всичко това е хубаво, прекрасно. Но има нещо, което ме тревожи. Снощи, преди да си легна, направих сметка и резултатът беше толкова смайващ, че просто не повярвах. Затова пресметнах повторно, на пръсти. За съжаление сметката се оказа вярна. Макар че резултатът беше доста плачевен, не можах да се въздържа да не се засмея. Досега мислех, че съм живяла от труда си. Излезе, че съм харчила спестяванията си.
Бедната Гюлмисал Калфа ми бе казала, че не е разумно да отида в чужд край без достатъчно пари на ръка, продаде един от диамантите на мама и ми предаде получената сума в специална кесия.
Досега имах доста разходи. А и доста време бях безработна. Парите за път също не бяха малко. На всичко отгоре никога не бях помислила, че не съм нищо друго освен бедна селска учителка. Винаги, когато виждах около мен някой гладен и изпаднал в мизерия човек, считах за свои дълг да му помогна. Но хората наистина са безсъвестни. Окуражени от моята доброта, ръцете, които се протягаха за милост, започваха да стават все повече и повече, особено напоследък.
Разбира се, че заплатата ми, която и до днес не помня с точност колко куруша бе, не може да посрещне всичките ми разходи. Още повече, че две от заплатите си и досега не съм успяла да получа.
Ето че при всеки подобен случай на затруднение бях посягала на кесията. Но сега тази бедна кесийка беше така олекнала, че просто нямах смелост да броя съдържанието й. Излиза, че въпреки големите премеждия и уморителния труд през тези пет месеца бях живяла пак с помощта на семейството си.
Като си играех с листата на чинара, които се подаваха през прозореца, и премислях всичко това, ми идеше да плача и да се смея. Но намерих утешение: „Не се измъчвай, Чучулиго — си казах аз. — Ако не си спечелила нищо, не си ли научила поне какво значи да живееш, да изкарваш препитанието си, да търпиш? Нима това е малко? Отсега нататък, момичето ми, ти трябва да се простиш с детинщините и да станеш истинска, солидна жена.“