После прие от мен документите без да ми създава нови затруднения.
Когато след малко влязох за втори път по моята работа в кабинета на началника, коленете ми трепереха от умора и пред очите ми причерняваше.
Сега началникът беше зает с друга работа. Под негово ръководство прислужниците бършеха праха в кабинета и сменяха местата на картините по стените, а той през минута-две вадеше джобното си огледало, за да огледа косите си, връзката си.
От разговора, който се водеше между него и стария господин, разположил се в креслото в ъгъла, подразбрах причината на тези приготовления. В град Б. пристигнал френски журналист, който се казвал Пиер Фор. Началникът на просветата се запознал с него и жена му на приема, даден миналата вечер от губернатора. Пиер Фор бил много интересен човек. Той щял да публикува серия от статии в своя вестник под заглавие „Няколко дни в зеления град Б.“
Началникът разказваше с вълнение:
— Мъжът и жената, обещаха да ме посетят днес в три часа. Ще им покажа едно-две от нашите училища. Вярно, нямаме училища, които можем да покажем с гордо вдигната глава на един европеец, но ще направим малък театър. Надявам се, че ще можем да изкопчим от него някоя статия в наша полза. Добре е, че се случих тук. Ако това посещение беше станало през времето на моя предшественик, щяхме да станем за срам пред европееца.
Аз все още чаках до вратата, в единия ъгъл на паравана.
— Какво има пак, госпожице? — попита той с раздразнение.
— Предадох документите и приключих всички формалности, господине.
— Много добре, благодаря ви.
Погледнах го с недоумение.
— Благодаря ви, казах. Можете да си вървите.
— Щяхте да ми издадете заповед за ново назначение.
— Е да, но сега нямам свободно място. В случай че се оваканти някое, ще ви назначим. Идете да ви запишат името в канцеларията.
Началникът каза всичко това с остър и припрян тон. Той очакваше с нетърпение да си вървя.
В случай, че се оваканти!
Тези думи бях слушала много пъти и в министерството на просветата в Истанбул. За съжаление много добре знаех тяхното значение. Нервният тон на началника възбуди в мен странно негодувание. Направих крачка към вратата, за да си изляза, но в тази секунда пред очите ми се яви един образ — образът на Мунисе, която в момента си играеше с мъничкото яре в стаята на хотела и ме чакаше да се върна.
Да, сега вече не съм предишната Фериде, а майка, която има тежка отговорност.
Тогава се върнах обратно с наведена глава като някой бедняк, който протяга ръка на дъжда към минувачите по улицата, и казах с глас, в който звучеше плахостта на просяк:
— Господине, нямам време да чакам. Срам ме е да ви призная, но съм в тежко положение. Ако не ми дадете веднага работа…
Не можах да продължа по-нататък. От отчаяние и срам гърдите ми се задушаваха, очите ми се пълнеха със сълзи.
— Казах, госпожице — отговори началникът със същия остър и припрян тон, — нямам свободно място. Има едно селско училище в Чадърлъ. Казват, че било ужасно място. Децата учели в селското кафене. Квартира за учителя нямало. Ако ви устройва, ще ви назнача, а ако искате по-добро място, ще чакате.
Мълчание.
— Хайде, чакам вашия отговор.
Бях слушала, че село Чадърлъ е по-лошо от Зейнилер, но по-добре щеше да бъде да приема, отколкото да се влача тук с месеци и да се подлагам на най-различни унижения.
Наведох глава и отговорих с лек като въздишка шепот:
— Добре, принудена съм от обстоятелствата да приема.
Но началникът на просветата не чу моя отговор, защото тъкмо в този момент вратата се отвори и някой извика отвън: „Идват!“
Началникът закопча своя редингот и изскочи навън. Не ми оставаше нищо друго, освен да си вървя. В момента, когато щях да изляза през вратата, чух началникът да казва на френски:
— Влезте, моля.
Най-напред влезе една млада жена, облечена с широко манто. Когато видях лицето й, не можах да се овладея и извиках леко от удивление. Жената на журналиста се оказа моята някогашна съученичка Кристиан Варез.
През една ваканция тя заминала за Франция заедно със своите родители, омъжила се за свой братовчед, млад кореспондент на вестник, и останала там.
Моята приятелка за няколко години се беше променила неузнаваемо, станала бе важна дама. Като чу гласа ми, тя обърна глава и ме позна изведнъж въпреки плътния воал на лицето ми:
— Чучулиго, моя малка Чучулиго, ти тук! Ах, каква случайност!
Кристиан беше една от ония мои другарки, които ме обичаха най-много. Тя ме хвана за ръцете и ме притегли в средата на стаята. Вдигна почти насила воала ми и започна да ме целува по бузите. Кой знае колко учуден е останал мъжът й, когото още не бях успяла да видя, и особено началникът на просветата?