Директорът, който се казва Реджеб ефенди и ходи с чалма, е знаменит човек. Когато се явих в училището, заместник-директорката ме въведе направо в неговия кабинет. Тя каза, че Реджеб ефенди е отишъл в отдела, че скоро щял да се върне и помоли да го почакам.
Чаках го около половин час, през което време ту наблюдавах градината за отдих, ту се вглеждах в текстовете по стените и се мъчех да разчитам преплетените букви.
Най-после той дойде. По пътя го настигнал проливен дъжд и мантията му се беше измокрила.
— Добре дошла, дете, току-що ми съобщиха за теб в отдела. Да ни е честито на всички — каза той, като ме видя в кабинета.
Директорът имаше кръгло лице, обкръжено с побеляла брада, червени като ябълки бузи и кривогледи очи, които гледаха на всички страни.
— Да му се не види — промърмори той, като гледаше водата, която се изцеждаше от дрехите му. — Забравил съм си чадъра. Както казват, когато е празна главата, патят краката, само че този път си изпати мантията ми. Извинявай, дете, аз малко ще се поизсуша.
Той започна да си съблича халата.
— Господине, да не ви безпокоя? Мога да дойда по-късно — казах аз, като станах и понечих да изляза.
Той направи знак с ръка да седна.
— Разбира се, че не, дете. Смятай ме за твой баща.
Директорът остана по жилетка или риза от жълт атлаз на виолетови райета. (Заради яката прилича на риза, заради джобовете — на жилетка.)
Той дръпна един стол към печката и седна, като протегна към огъня грамадните си мешинени обувки, чиито подметки бяха подковани с кабари във форма на подкова, и подхвана разговор с мен.
Реджеб ефенди имаше странен глас, който звучеше в ушите като звън на ударен с чук метал. Той изговаряше „г“ вместо „к“.
— Та ти си била още съвсем дете, дете. (Тези думи, които слушам навсякъде, започнаха вече да ми дотягат.) Вчера твоите работи са се наредили отлично! Обаче много по-трудно е да се задържиш на някоя служба, отколкото да я заемеш. Ето защо ти трябва да полагаш старание в работата си. Моите учителки ги имам като свои собствени дъщери. Но от вас се иска сериозност. Една от учителките миналата година се опита да прави глупости. Да ме прости аллах, без да се допитам до началника на просветата, я изгоних. Така ли беше, Шехназе ханъм? Да не си се зарекла да не отваряш уста?
Шехназе ханъм, заместник-директорката на училището, беше слаба женица на средна възраст, с болнаво лице, която не можеше да каже нито дума, без да се изкашля. Беше ми направило впечатление, че тя още от одеве искаше да каже нещо.
— Да, да така беше — отговори припряно и продължи, сякаш се страхуваше, че ще изпусне възможността да говори: — Не можах да склоня хамалите за по-малко от две меджидиета, какво да правим?
Директорът скочи от мястото си, сякаш се бяха запалили подметките на мокрите му обувки, които вече пушеха край печката.
— Виж ги ти подлеците. Честна дума, ще сложа самара на гърба си и сам ще пренеса багажа. За тази работа не трябва много ум. Ще го направя като нищо. Така им кажи.
После се обърка отново към мен:
— Виждаш ли ги тези разногледи очи? Кълна се, че не бих се съгласил да продам и за хиляда лири тяхното кривогледство. Река ли да погледна веднъж ей така, нашите учителки загубват ума и дума. Искам да кажа, че девойката трябва да бъде мъдра, добродетелна и възпитана. При изпълнение на служебните си задължения трябва да бъде акуратна, да пази достойнството на учителя извън училище. Шехназе ханъм, как мислите, време ли е вече за започване на занятията?
— Да, господине, ученичките вече влязоха в клас.
— Хайде, дете, да те представя на ученичките. Ама най-напред иди да си измиеш хубаво лицето.
Директорът каза тези думи с известно притеснение, като снижи малко гласа си. Това ме смути много. Да не би лицето ми да е изцапано?
Спогледахме се със заместничката. Тя беше също учудена като мен.
— Да не би да имам нещо на лицето си, господине? — попитах аз.
— Дъще моя, влечението на жените към разни украшения е тяхна вродена страст, но учителката няма право да влиза в час с начервено лице. Днес ти обръщам внимание просто като баща.
— Но аз нямам червило, господине. Изобщо не слагам грим на лицето си — казах смутено.
Реджеб ефенди ме гледаше упорито в лицето и повтаряше:
— Ама че го каза, ама че го каза…
Изведнъж ми стана ясно каква била работата. Не можах да се удържа и прихнах да се смея:
— Господин директоре, аз също не съм доволна от тази руменина на лицето си, но какво да правя, аллах ми я е дал и не мога да я измия.
Заместничката, която също започна да се смее заедно с мен, каза:
— Това е естественият цвят на лицето й, господине.
Сега директорът започна да се смее на свой ред. Но този човек се различаваше от останалите дори със смеха си. „Ха, ха, ха“ — смееше се той и сипеше всяко „ха“ отчетливо като първолаче, което се упражнява да изговаря буквите при изучаване на буквара.