Като видях девойката отблизо, разбрах, че тя страда дълбоко. По лицето й не бе останала капка кръв. Тя стоеше с наведена глава срещу нас. Устните й бледнееха, а клепачите се отваряха и затваряха така често, сякаш трепереха. Джемиле мълчеше. Заместничката тупна с крак по пода и подкани с нервно нетърпение:
— Хайде, какво чакаш?
— Защо, госпожо, защо?
В думата „защо“, в тази малка думичка имаше отчаян бунт. Заместничката протегна ръка и с рязко движение грабна писмото, като перна пръстите на момичето.
— Иди на мястото си.
Шехназе ханъм леко въсеше вежди, докато очите й шареха върху плика. Но тя бързо съобрази и се обърна към класа, който въпреки гробната тишина беше явно развълнуван и настръхнал.
— Писмото е от брата на Джемиле в Сирия, но няма да й го дам до утре сутринта, защото не ми се подчини веднага.
Ученичките отново наведоха глави над своите учебници. Когато излизахме, аз хвърлих поглед върху класа. Няколко момичета на задните чинове бяха доближили глави и си шепнеха нещо. А Джемиле беше захлупила глава на чина и раменете й се тресяха.
В коридора казах на заместничката:
— Наказанието беше тежко. Как ще дочака до сутринта? Кой знае колко ще се тревожи!
— Бъди спокойна, дете. Тя разбра, че никога няма да прочете това писмо.
— Как? Вие няма да й дадете писмото, дошло от нейния брат?
— Не, дете.
— Защо?
— Защото не е от брат й. — Заместничката ми разказа, като понижи още повече гласа си: — Джемиле е дъщеря на доста знатен човек. Тази година обикнала един млад лейтенант. Баща й не е съгласен за нищо на света. Както в къщи, така и в училище тя се намира под наблюдение. Лейтенантът е преместен в Бандърма. Надяваме се да излекуваме момичето с течение на времето. Но офицерът не я оставя на спокойствие, чопли раната на горкото дете. Това е третото писмо, което попада в ръцете ми.
Докато разговаряхме, стигнахме кабинета на заместник-директорката. Шехназе ханъм смачка писмото с нервно движение, отвори капака на печката и го хвърли вътре.
Наближаваше полунощ. Аз все още не бях заспала в леглото си в стаята на дежурните учители. Най-после реших. Изпратих долу по някаква работа дежурната прислужничка, която обикаляше коридора, и влязох в безлюдния кабинет на заместник-директорката. През един прозорец, завесите на който не бяха спуснати, в стаята проникваше бледа лунна светлина. Разтреперана като нощен крадец, отворих капака на печката, открих измежду изпокъсаните и измачкани хартийки злощастното писмо на Джемиле и го извадих.
Много обичам по време на нощните дежурства, когато всички заспят, да обикалям празните коридори и тихите тъмни спални помещения. Тук покрия някое малко момиченце, което се е отвило, там оправя юргана на болно дете, което кашля в леглото си, и сложа ръка на изгарящото му чело. Оттатък спи девойка, заровена в купчина руси коси, и аз се мъча да отгатна каква е тази надежда, от която е цъфнала блажена усмивка на нейните полуотворени тънки устни.
В тези тихи тъмни помещения, където спят момичетата, витае тежкият облак на съня. Стъпвам на пръсти и обикалям с треперещо сърце, за да не разпръсна този облак, да не събудя бедните дечица преждевременно от съня, който и без това ще бъде прекъснат.
Когато открих лицето на Джемиле през онази нощ, горката току-що беше заспала. Това разбрах по все още неизсъхналите сълзи на очите й.
Наведох се лекичко над нея и прошепнах:
— Щастливо малко момиче, колко ли ще се зарадваш, когато намериш в джоба на ученическата си престилка писмото, пристигнало от твоя любим. Ще се питаш коя е тази невидима нощна фея, която е донесла и оставила тук безвъзвратно изгубеното писмо. Джемиле, това не е фея, а само една клетница, една злощастница, осъдена да изгаря винаги заедно с част от своето сърце и писмата, които могат да дойдат от ненавистния човек.
Б., 20 май
Учебната година завърши. След три дни започват изпитите. Всички девически училища в Б. днес честваха майския празник край една рекичка на час от града. Не обичам такива многолюдни разходки. Затова реших да не излизам никъде и да прекарам деня в нашата градинка. Но Мунисе, която видя ученичките да минават в редици и да пеят, започна да негодува. Тъкмо когато се мъчех да я успокоя, на вратата се почука. Беше дошла моята колежка Васфие с няколко ученички от последния курс. Васфие била изпратена от директора със заповед на всяка цена да ме вземе и заведе там.
— Кълна се, че заради нея съм накарал да приготвят пълнено агне и халва. Какво е това безобразие! Не може така, не може — викал Реджеб ефенди.
Що се отнася до ученичките, те бяха дошли да ме поканят от името на абитуриентките.