— Ако не дойде Бубата, и ние няма да отидем — заявили те.
„Бубата“ е новият ми прякор. С Чучулигата се свърши. Сега започна Бубата. Лошото е, че по-големите ученички не се свенят да ме наричат така и в лицето. Кълна се, че това засяга гордостта ми, учителското ми достойнство. Поне това да беше останало само между стените на училището, нямаше да ми тежи толкова. Онзи ден минавах пред едно от кафенетата. Някакъв недодялан простак, облечен в потури и минтан, се провикна в цялото кафене:
— Имам осем черничеви градини, давам ги всичките за такава буба!
Така се засрамих, че ми идваше да потъна в земята.
Ако се запъна да кажа „няма да дойда“, ще кажат „превзема се“ и ще ми се подиграват. Нямах друг избор, сложих си наметалото и тръгнах с тях.
Малките ученички бяха пременени в бяло. Брегът на реката се беше превърнал сякаш в градина с лайка. Колко много девически училища имало в този град! Ученическите редици, които пристигаха по различните пътища, измежду градините, нямаха край.
Учителите се бяха оттеглили под дърветата на отсрещната страна на рекичката. Между нас обикаляше само Реджеб ефенди с неизменното си синьо манто, като размахваше грамадния си черен чадър и гръмогласно даваше разпореждания на готвачите: те поставяха камъни за огнища някъде настрани от нас. Учителките и големите ученички, които искаха да се освободят от наметалата си и да се поразходят на воля, дълго увещаваха директора да отиде при мъжете и най-после успяха да го пропъдят.
Не зная защо, днес никак не ми беше забавно. Буйната радост на стотиците момичета ми причиняваше умора, изпадах в тъжен унес.
Тук музиката на някое основно училище свиреше марш, там група момичета играеха на топка, като се блъскаха и викаха, оттатък тълпа деца и възрастни аплодираше някакво дете, което декламираше стихове или държеше реч. Мунисе се беше изгубила сред това множество. Де ще седи при мен тази палавница!
Далеч от нас, по протежение на една висока дига, имаше редица тополи. Някои млади учителки, заедно с по-големите ученички, бяха направили люлки по тези дървета. Между зелените кичури на листата прехвръкваха разноцветни поли, носеха се викове и кръшен смях.
Неусетно се отделих от множеството и седнах в сянката на една скала до брега на ров, издълбан от порой. Унесена в своите мисли, късах хилавите бледи цветенца, израснали в пукнатините на скалата, и ги хвърлях в рекичката, която течеше под краката ми. Изведнъж зад мен се разнесе някакъв тънък глас:
— Намерих я, ето я Бубата!
Търсеха ме, за да ида на люлките. Завлякоха ме там почти насила. „Не искам, уморена съм, не умея да се люлея“ — казвах аз. Но нито колежките, нито ученичките искаха да ме чуят. Мюрюввет ханъм — онази, която се беше застъпила за мен в средищната прогимназия — искаше непременно да се люлеем заедно. Качих се на една люлка, но ръцете ми трепереха, коленете ми се прегъваха под тежестта на тялото. Горката Мюрюввет се измъчи с мен и накрая се принуди да се откаже.
— Не може, Бубенце… Ти наистина нямаш смелост да се люлееш. Пребледня като платно, ще паднеш.
Директорът обядва с нас.
Той също беше забелязал, че днес нямам настроение, и току повтаряше:
— Хайде де, защо не се смееш? Ама че си инат. Като ти кажа „не се смей“, се смееш, а тук се цупиш.
Продължаваше да се занимава с мен и след обяда. Нарочно беше наредил да донесат от училище самовара и сега искаше да ми приготви чай. Една от учителките ми махна отдалеч и ме повика при себе си.
— Изпратихме един от прислужниците да донесе тамбура. Ще накараме Шейх ефенди да ни посвири ей там настрани. Откачи се от този нахалник и ела при нас — каза тя.
Този случай наистина не беше за изпускане. Музиката на Юсуф ефенди ме пленяваше все повече и повече. Бедният композитор беше болен от доста време. Не идваше на училище.
Чухме, че от ден-два се чувствал по-добре. Той пожелал да участва в празника.
Учителките бяха измислили някакъв повод да измъкнат Юсуф ефенди от компанията на мъжете. Десетина учителки тръгнахме по тесен път покрай рекичката, като се мъчехме да вървим незабелязано. Шейх ефенди днес беше оживен и весел. Той се смееше на тези, които се плашеха, че щял да се измори от дългия път, и казваше:
— Готов съм вечно да вървя по този тесен път. Днес се чувствам толкова силен…
Една от колежките се наведе и тихичко ми прошепна, че учителите тайно са пили, и че дали няколко чашки и на Шейх ефенди. Веселото му настроение се дължеше може би до известна степен и на това.
След като вървяхме петнадесетина минути по пътя край реката, стигнахме до една разрушена воденичка. На това място, наречено „Водопадите“, долът се стесняваше изведнъж и образуваше нещо като клисура. Скалите край рекичката бяха така високи, че слънцето не можеше да проникне долу и водата течеше сякаш в утринен полумрак.