Оттук нямаше никаква възможност да ни чуят. Настаниха Шейх Юсуф ефенди под сянката на кичест орех и бутнаха тамбурата в ръката му. Аз отидох малко по-нататък и седнах върху грамаден камък, около който се пенеха водите на реката. Но приятелките не ме оставиха на спокойствие.
— Не може, ела тук. Непременно ще дойдеш! — викаха те и ми направиха място точно срещу композитора.
Тамбурата засвири. Нейната музика ще звучи в ушите ми до края на живота ми. Колежките се бяха полуизлегнали на тревата. Устните на всички, дори и на тези, които изглеждаха най-безчувствени, започнаха да треперят като пред плач, в очите им се появиха сълзи.
— Веднъж слушах Шейх ефенди в училище. Тогава свири много хубаво, разбира се, но не като сега — пошепнах аз на ухото на Васфие, облегнала светлокестенявата си глава на рамото ми.
Меланхоличните очи на Васфие се засмяха тайнствено.
— Да — каза тя. — Юсуф ефенди никога в живота си не е бил толкова щастлив и в същото време толкова нещастен.
— Защо? — попитах аз.
Тя ме погледна внимателно, после отпусна глава на рамото ми и каза:
— Мълчи. Хайде да слушаме.
Шейхът днес свиреше все стари песни. Дотогава не бях слушала нито една от тях. На края на всяка песен сърцето ми замираше от страх, че шейхът ще престане да пее. Но след като завършеше една песен, той веднага започваше друга. Очите му бяха полузатворени, а слепоочията му, които ставаха все по-бледи и по-бледи — влажни от пот.
Не можех да откъсна погледа си от тези полузатворени очи. По едно време забелязах да се търкалят няколко сълзи по бледите му бузи. Сърцето ми се сви. Грях беше да се изморява толкова болен човек. Не можах да се стърпя и го попитах между две песни:
— Не искате ли да си починете малко? Не изглеждате добре. Какво ви е?
Той не отговори нищо. Изгледа ме дълбоко под влажните си клепки със своите невинни детски очи, отново склони глава на тамбурата си и подхвана:
Когато свърши тази песен, главата на Юсуф ефенди клюмна върху тамбурата. Бедният, беше получил лек припадък. Учителките се объркаха.
— Ние сме виновни, не биваше да го изморяваме толкова — казах аз.
Затичах бързо към реката, като скачах по камъните, за да намокря кърпичката си. Припадъкът му е бил много лек, просто замайване на главата. Докато се върна с мократа кърпичка в ръка, той беше отворил очи.
— Изплашихте ни, господине — рекох аз.
— Случва ми се от време на време — отговори той, като се усмихна насила.
Започнах да чувствам, че приятелките ми се държат странно. Те ме гледаха многозначително и нещо шепнеха помежду си.
Връщахме се по същия път. Бях останала най-отзад с Васфие.
— Шейх ефенди страда тайно в душата си — казах аз.
Приятелката ми отново ме измери с предишния многозначителен поглед:
— Наистина ли, Фериде? Не се обиждай, но не мога да повярвам. Значи нищо не знаеш?
Васфие бе втренчила очи в мен и ме гледаше странно.
— Ако знаех, какъв смисъл имаше да крия?
Тя пак не повярва:
— Как може да не знаеш нещо, което знае цял град?
Усмихнах се на това безсмислено съмнение и свих рамене:
— Знаеш, че живея в град Б. затворена и усамотена. Не се интересувам от другите.
Приятелката ме хвана за ръцете:
— Шейх Юсуф те обича до смърт, Фериде!
Неволно закрих лицето си с ръце. Веселият глъч на децата край реката продължаваше. Без да се обадя никому, напуснах групата, свърнах по тесен път между две градини и се върнах в къщи.
Б., 25 юли
Летните месеци ми се струват много дълги. Горещините са непоносими. Всичко пожълтя. Наоколо не остана нито една зелена тревичка. Отсрещните тъмнозелени изумрудени върхове залиняха, изгоряха. В далечината, под ослепителните лъчи на лятното слънце, сега те изглеждат като грамадни мъртви и грозни купища пепел. Скучая до полуда, до смърт. Градът сега е пуст. Учениците се разпръснаха. Много от учителите заминаха да прекарат ваканцията на други места. Незихе и Васфие ми пишат от време на време от Истанбул. Тази година Истанбул бил много хубав. Не могат да се нахвалят с морето и островите. Ако намерели някакъв начин, щели да останат там.
Откровено казано, и на мен не ми се остава тук. Историята с Шейх Юсуф ефенди ме огорчи много. Срам ме е да се показвам пред хората. От началото на новата учебна година ще искам да ме преместят оттук. Съгласна съм да бъде някое по-далечно, дори по-лошо място. Да бъде такова място, където да се мъча, да се трепя, но да остана сама със себе си.