Б., 5 август
Откакто съм учителка, за втори път видях сватба на моя ученичка. Но сегашната не бе като на бедната Зехра, Тази нощ, в този час Джемиле вече не спи в леглото си с неизсъхнали сълзи по ресниците. Тази нощ, в този час Джемиле е положила хубавата си глава на гърдите на своя любим — лейтенанта. Тези млади хора излязоха толкова упорити в любовта си, че в края на краищата родителите им се видяха принудени да отстъпят.
Сама нагиздих Джемиле, както и Зехра. От известно време избягвам упорито да ходя по места, където се събират много хора. Но Джемиле дойде специално у дома, целуна ми ръка и ме помоли да отида на сватбата й. Дали е разбрала, че съм й направила добро в онази тъмна нощ? Но в деня, в който беше получила благословията на родителите си, аз бях първият човек, с когото тя сподели радостта си. Изглежда, че се е досетила.
Да, аз нагиздих Джемиле, аз поставих воала й. Обичай тук е на всяка сватба да затъкват в косите на всички млади момичета по късче от златните нишки, с които украсяват булката. Смятат, че това носи щастие. Въпреки непреклонната си упоритост не можах да попреча на Джемиле да постави в косата ми мъничко късче от златна нишка.
Бях любопитна да видя лейтенанта. Не ми се искаше да повярвам в щастието им, докато не видя Джемиле облегната на ръката му. Но не ми се отдаде. Бях принудена от обстоятелствата да се върна рано в къщи.
Както навсякъде, така и тук забелязах, че всички жени ме гледат скрито, като си шушукат помежду си. По всички уста минаваше думата „Буба“. Една пълна жена, отрупана с брилянти и злато, за която казаха, че била съпруга на кмета, ме изгледа внимателно, а после се обърна към жените наоколо и каза с висок глас, за да я чуя:
— Тази Буба наистина била красавица. Човекът не току-тъй страда за нея.
Повече не можех да остана тук. Поисках разрешение от майката на Джемиле да си ида. Казах, че съм болна и че ми е невъзможно да остана повече. При малката булка имаше някои мои колежки. Старата жена ги посочи и рече:
— Учителките на Джемиле са дошли да я напътстват. Кажи й и ти няколко думи, дете!
Приех това невинно желание с усмивка. Дръпнах ученичката си в един ъгъл и казах:
— Джемиле, майка ти пожела да ти дам някои съвети в качеството си на твоя учителка. Ти сама си даде най-добрия съвет. Имам да ти кажа само едно, дете. Ако ей сега, преди да си се омъжила за твоя лейтенант, ти съобщят, че е дошла непозната жена, която иска да ти каже нещо тайно, в никакъв случай не бива да я слушаш, дете. Избягай от тази жена и сложи хубавата си глава на гърдите на своя лейтенант.
Колко ли много се е чудила Джемиле на тези мои думи! Тя има право, защото сега и аз самата им се чудя. Струва ми се, че съм ги чула от устата на друг и се питам защо са казани и какво означават.
Б., 27 август
Тази вечер в нашата мъничка градинка имахме гости. Аз и Мунисе поканихме семейството на Хаджи Калфа на вечеря. За шега купихме от уличните продавачи три-четири червени книжни фенера и ги окачихме на клоните на креещия бадем, които се надвесваха над трапезата. Хаджи Калфа много се развесели, когато ги видя.
— Хаджи Калфа — рекох със смях, — тази вечер за мен е Десети юли51.
Да, тази вечер празнувах своето освобождение. Днес се навърши точно една година, откакто Чучулигата се освободи от клетката си. Една година! Триста шестдесет и пет дена! Колко много!
Отначало бях много весела. Непрестанно говорех и се смеех. Правех толкова шеги, че госпожата от Саматия се задавяше от смях, а бузестото пъпчиво лице на Хайгануш придобиваше цвета на фенерите, закачени на дървото. Хаджи Калфа удряше с ръце по коленете си.
— Да не си яла пачи крака, дете? — казваше той и се смееше, смееше…
Стояхме до късно в градината, после дадох по един фенер на Хайгануш и Мират и изпратих гостите си. Мунисе беше много изморена през този ден и заспа на стола още докато разговаряхме. Изпратих я да спи и останах сама в градината.
Беше тиха звездна нощ. Светлините в домовете на отсрещната страна на пропастта бяха изгаснали. Планината се изправяше като страшно видение на фона на звездното небе.
Облегнах ръце и глава върху студеното желязо на оградата край пропастта. Около мен ни звук, ни живот. Само в дъното на пропастта ромонеше рекичката, която въпреки непоносимите горещини не беше пресъхнала, и в нея се отразяваха няколко звездички.
Свещичките на книжните фенери вече догаряха. Чувствах, че заедно с тяхната пъстра светлина бледнее и гасне радостта в сърцето ми, че в душата ми пада гъст и безмилостен мрак.